— Цезар повече от два месеца стои на Марсово поле — поде Фабия, която изглеждаше преуморена от работа и притеснения.
— По-важното, Фабия, е как Теренция приема събитията — отбеляза Сервилия. — Вече няколко дни минаха, откакто Цицерон избяга.
— О, тя наглед приема всичко спокойно, но си мисля, че доста страда.
— Цицерон не трябваше да бяга — рече Юлия. — Знам, че Клодий прокара закон, забраняващ екзекуцията на римски граждани без присъда, но моят л… но Великия казва, че е било грешка от страна на Цицерон доброволно да се оттегли в изгнание. Според него, ако Цицерон бе останал в града, Клодий просто не би събрал смелост да прокара нов закон, насочен срещу Цицерон. Но след като Цицерон доброволно се махна, задачата се оказа лесна. Великия не успя да разубеди Клодий.
Аврелия нищо не каза. Мнението на Юлия за Помпей се различаваше коренно от нейното, а по-добре една влюбена до ушите си млада жена да не бъде подтиквана към сложни преценки.
— Представяте ли си? Да разграбят и да запалят такава хубава къща! — възмущаваше се Арунция.
— От Клодий друго не можеш да очакваш. Пък и като се имат предвид онези странни хора, които тичат напоследък по петите му — добави многозначително Попилия. — Той е толкова… ненормален!
Сервилия отново взе думата:
— Научих, че Клодий щял да издигне храм на мястото на Цицероновата къща.
— И навярно за върховен жрец ще бъде избран самият Клодий. Пфу! — възмути се Фабия.
— Цицерон няма да стои вечно в изгнание — държеше си на своето Юлия. — Великия вече се е захванал да работи за помилването му.
Сервилия сдържа въздишката си и погледът й срещна този на Аврелия. Двете се разбираха без думи, но все пак не бяха толкова нетактични, че да се издадат с някоя лукава усмивчица.
— А защо Цезар още стои на Марсово поле? — чудеше се Попилия. Надигна малко тежката вълнена тиара от главата си и отдолу се показа зачервеното й чело.
— Ще прекара още известно време край Рим — отговори Аврелия. — Трябва да се увери, че законите му ще останат непокътнати на таблиците.
— Татко казва, че Ахенобарб и Мемий са изпаднали в пълно отчаяние — обади се Калпурния и погали Феликс, който дремеше в скута й. Спомняше си колко мил се бе показал Цезар, предлагайки й да го посещава по-често на Марсово поле. Калпурния беше твърде добре възпитана, пък и твърде добре знаеше що за човек е съпругът й, за да го ревнува, и все пак тържествуваше, че Цезар нито веднъж не е поканил Сервилия на Марсово поле. Беше й подарил само някаква си перла. Докато Феликс беше жив и отвръщаше на любовта с любов.
Сервилия добре разбираше какво си мисли в този момент Калпурния, затова си придаваше тайнствено изражение. „Аз съм много по-зряла и мъдра от нея, знам колко тежка е раздялата. Вече съм се сбогувала. Няма да го видя с години, но тази бедна глупачка никога няма да означава за него това, което аз бях за него. Ох, Цезаре, защо? Нима честта е чак толкова важна?“
Изведнъж в трапезарията нахълта Кардикса.
— Заминал е — съобщи тя.
Всички застинаха.
— Защо? — попита пребледнялата Калпурния.
— Дошла някаква вест от Галия. Хелветите били започнали да се преселват. Заминал е с Бургунд за Генава. Двамата са поели със скоростта на вятъра.
— А аз не му казах довиждане! — разплака се Юлия. — Ще отсъства толкова дълго! Ами ако никога повече не го видя?
— Цезар — успокои я баба й, като побутна Феликс — е като него, има сто живота.
Фабия обърна глава към трите момичета, които се кикотеха и се гонеха в градината.
— Беше им обещал да ги покани при себе си да се сбогуват. Сега ще има да плачат!
— Пък нека плачат — рече Сервилия. — Като нас и те принадлежат към жените на Цезар. Обречени като нас да стоят и да чакат нашият господар и повелител да се прибере у дома.
— Да, така стоят нещата — съгласи се невъзмутимо Аврелия и стана да разлее сладкото вино. — Като най-старша сред жените на Цезар предлагам утре всички да отидем да прекопаем градината на Бона Дея.