Джесика Шатък — Жените в замъка
В памет на майка ми, Петра Тьоле Шатък, и на баба ми, Анелизе Тьоле.
Пролог
Замъкът Лингенфелс, 9 ноември 1938 г.
Денят на знаменития бал на Графинята по случай края на жътвата започна с проливен дъжд, който се изсипа безмилостно върху всички язви по каменните стени на замъка, оттам тръгнаха течове, подовете прогизнаха, а жълтата фасада потъмня от влагата и стана черна като черупката на бръмбар. Хартиените фенери по двора и сноповете жито, така старателно окачени за украса, нападаха по земята и се разпаднаха.
Мариане фон Лингенфелс, съпруга на племенника на Графинята, полагаше огромни и безрадостни усилия да се справи с подготовката за посрещането на гостите. Твърде късно беше вече да отменят тържеството. А и сега, когато Графинята беше прикована към инвалидния си стол, Мариане на практика беше домакинята. И тъкмо тя трябваше да послуша съпруга си и да отмени Есенния бал още преди седмица. И ето сега в Париж Ернст фон Рат бе станал жертва на покушение и лежеше в болница, а в Мюнхен нацистите, побеснели от жажда за мъст, вилнееха из цялата страна. Никакво значение нямаше фактът, че преди инцидента никой не беше и чувал за Фон Рат — някакъв невзрачен немски дипломат от средно ниво; нито че нападателят му беше седемнайсетгодишно момче; да не говорим, че самото нападение също беше отмъщение: семейството на момчето било сред хилядите евреи, запрени като добитък на полската граница — изгонени от Германия и без право да навлязат в Полша. Но заплетените факти не можеха да усмирят нацистите.
„Тъкмо поради това е добре да съберем повече свестни хора тук, в замъка, далеч от тази лудост!“, беше изтъкнала Мариане едва вчера. Но днес, в този дъжд, аргументът ѝ загуби тежест.
А вече беше прекалено късно. Затова Мариане наглеждаше как подреждат свещите, цветята, покривките по масите, следеше как доставчиците на шампанско, лед, масло, маринована риба, пушени меса, питейна вода и бутилки с газ за готварската печка напредват по разкаляния път нагоре по хълма. През по-голямата част от годината никой не живееше в замъка Лингенфелс — там нямаше течаща вода, а генераторът беше толкова немощен, че стигаше само да захрани моторчето на „Виктролата“1 на Графинята и няколко наниза със скъпи електрически крушки. Да организираш тържество в този замък беше като да създаваш цивилизация на Луната. Но това беше единственият начин хората да продължават да се събират тук, макар всяка година да ги застигаше по някое бедствие: или някой малък пожар сриваше външните тоалетни, или луксозните коли закъсваха в калта, или гостите, които оставаха да нощуват, намираха мишки в леглата си. Балът беше станал известен с анархичната си, съвсем негерманска атмосфера. За всички той се беше превърнал в олицетворение на либералната, бохемска култура, процъфтяваща в самото сърце на истинската аристокрация.
За радост на Мариане по някое време следобед задуха ветрец и разсея със свежите си пориви мрачното настроение от деня. Дори каменните стени и жилестият поток в рова изглеждаха чисти до блясък. Хризантемите във вътрешния двор проблясваха под пробягващите слънчеви петна.
Настроението на Мариане се подобри. Един архитект, приятел на Графинята, беше превърнал онова корито за товарни коне пред пекарната във фонтан. Ефектът беше едновременно и вълшебен, и комичен. Замъкът приличаше на слоница, маскирана като фея.
— Албрехт — провикна се Мариане на влизане в библиотеката — дълго помещение с нисък таван, където съпругът ѝ седеше на импозантно писалище, някога собственост на Графа, — непременно трябва да дойдеш да видиш: като на карнавал е!
Албрехт вдигна очи към нея, но в главата му още се оформяше онова изречение. Беше висок мъж с груби черти, високо чело и разрошени вежди, заради които често изглеждаше намръщен, когато всъщност не беше в лошо настроение.
— Само за минутка, преди да започнат да идват гостите. — Мариане протегна ръка. — Ела. Свежият въздух ще прочисти мозъка ти.
— Не, още не — отвърна Албрехт, махна с ръка да я отпрати и отново се съсредоточи върху писмото, което пишеше.
„О, стига де!“, в друг случай би го смъмрила Мариане, но сега, заради предстоящото тържество, прехапа език. Албрехт беше перфекционист и работохолик. Така и нямаше да успее да промени това. Той пишеше черновата на писмо до свой познат от правния факултет, който сега работеше в Министерството на външните работи на Великобритания, и вече доста пъти я беше питал за мнението ѝ за различни варианти на някое изречение. „Анексирането на Судетите ще е само началото. Много държа да помислите върху агресивността на нашите управляващи“ или „Ако не сме достатъчно бдителни, агресивните намерения на нашия предводител ще са само началото…“.
1
Марка грамофони, произвеждани от американската „Компания за говорещи машини «Виктор»“, първият модел със скрита акустична фуния. — Б.пр.