Замъкът Лингенфелс, юни 1945 г.
По целия път с каруцата от гарата до замъка Лингенфелс Бената лежеше почти в ступор върху балите с мухлясало сено и вече не се интересуваше как изглежда: дали като пачавра, дали като скитница, полегнала на чист въздух, която прекосява страната с толкова достойнство, колкото има чувал с картофи. Болна беше. Стомахът ѝ къркореше, усещаше болка дълбоко в ямките на очите. Сигурно от наденичките, които Мариане ѝ беше донесла — месо с богат вкус, ароматно, каквото вече толкова години не беше и близвала. А сега дори от мисълта за него ѝ се повдигаше.
Цели три дни бяха пътували с влака от Берлин, а една от нощите бяха прекарали в транзитно депо, в което сякаш се бяха събрали всички изнасилени жени, съкрушени майки и ранени войници от земите на запад от Одер. Бената вече не можеше да понася всички тези отчаяни хора, бяха ѝ втръснали до смърт. В Берлин имаше достатъчно ужаси — с вилнеещите навсякъде разюздани руснаци, с изпокритите се по мазета опазени все още момичета, полуживи от глад, с безбройните мъртви (някои от тях още лежаха заринати под планините от отломки) и с вонящите, претъпкани бомбоубежища, превърнати в бежански лагери. А пътят на запад беше дори по-кошмарен: задръстен с всякакви форми на страдание и човешки останки. Като че ли огромният европейски континент се беше свил и беше изпъдил всички да се скитат по света. Бената не хранеше вече никакви илюзии. И тя беше животно като всички тях, също толкова безразлична към тяхната болка и страданията им, колкото и те към нейните.
Каруцата се друсаше по раздрания от коловози склон на хълма, а облаците се носеха в небето над тях, прескочили сякаш всичкото това време и все така обли и дружелюбни, невинни, както винаги са били. Те бяха най-хубавото нещо, което беше виждала през последните седмици. Изтощеното ѝ съзнание ту затъваше в летаргичен сън, ту изплуваше.
В Берлин рядко ѝ се случваше да поспи. Не заради руснака капитан, който се беше натрапил в останките от жилището ѝ след бомбардировките, а заради някакъв друг мръсник, който още не беше проумял, че тя принадлежи на капитана. Така стояха нещата в полусрутената постройка, която някога беше улица „Меерщайн“, номер 27. А след това сутрин руснаците разпалено и гръмогласно играеха карти на масата в кухнята, докато фрау Шилер, подплашената дъртачка, дрънчеше с тигани и тенджери: приготвяше им храната, която нелегално доставяха отнякъде. Бената не беше спала в продължение на цяла нощ, откакто падна Берлин, но така беше може би по-добре. Защото със съня идваха и сънищата, а нейните сънища бяха като дестилат от всички ужаси, случили се през последната година.
Каруцата спря рязко и изтръгна Бената от унеса ѝ. Бяха пристигнали в замъка Лингенфелс. Помъчи се да се изправи до седнало положение и пред очите ѝ заплуваха тъмни петна. Когато се утаиха, го видя: замъка, съвсем същия като в спомените ѝ, но и напълно различен. Груби камъни, дълбоко потънали в стените прозорци с армирани стъкла и огромна, всяваща боязън букова врата на централния вход. Самата постройка беше непокътната… та какво е поредната война за една такава древна крепост. Но от величието, което така я беше поразило на бала на Графинята, не беше останал и помен. Всички онези свещи, музиката, красивите рокли, модерните коли, паркирани безредно по склона на хълма… трудно беше да повярва човек, че това е било едва преди седем години. Все едно че беше в някакъв съвсем друг живот. А сега и аристократите, и артистите, и интелектуалците, пред които бе изпитала такова страхопочитание, бяха или мъртви, или сломени, или непоправимо виновни. И в не много по-добро положение от нея самата.
— Помниш ли го? — попита я Мариане, докато вдигаше Мартин, за да го свали от каросерията.
Миличкият Мартин, любимото ѝ момченце, смисълът на живота ѝ, детето, което мислеше, че никога повече няма да види.
Бената кимна и се опита да слезе от каруцата.
— Нека ти помогна. Изтощена си.
Бената събра цялата си воля, за да прекрачи през страницата и да се спусне до земята. Искаше да върви със сина си. Но Мартин вече беше далеч от нея, тичаше след осемгодишното момченце на Мариане, Фриц.
— Какво здраво дете. Благословена си с него — продължи Мариане и прихвана лакътя на Бената.
И въпреки многото години, откакто беше видяла Мариане за първи път, въпреки че всъщност така и не я опозна, въпреки че тази по-възрастна жена наистина я беше подразнила — ако не с друго, поне със своята категоричност и с острия си език — Бената се остави тя да я води.
На следващата сутрин Бената се събуди по изгрев, когато слънцето розовееше зад черните контури на кестена и на конюшнята с гарвана, кацнал на покрива. Тази сцена извика спомена за онези картинки с изрезки на силуети, които като малка толкова много обичаше — старинните двуизмерни образи на ликуващи деца, момиченца в баварски сукмани, църкви с островърхи кули, извисени над сънливи градчета. На съботния базар тя винаги се спираше пред сергиите на художниците да се порадва на тези черно-бели изображения на обикновения, простичък живот.