Извъртя се в леглото и огледа помещението. Стаята някога се е ползвала като кухненски килер: по стените, от край до край, се проточваха празни лавици, а в ъгъла се мъдреше стар гюм за масло. Миришеше на влажен камък, но се носеше и лек дъх на оцет за туршии и подправки за коледни ястия. Прастари миризми, просмукани в стените.
До нея, свит на кълбо на тънкия дюшек, лежеше Мартин, русата му косичка се беше разперила като ветрило на възглавницата и в съня си той изглеждаше така крехък с тези негови нежни, вече съвсем оформени черти. Какво хубаво момче… истински красиво. По-красиво дори и от Кони. И сега, когато го гледаше как лежи под завивките (а и одеялата бяха две, не само едно, и два дюшека имаше), изведнъж я обзе силен порив да го прегърне силно, да притисне лице в топлотата на вратлето му и да вдиша дъха на момче, на младост, на сън. Искаше ѝ се едва ли не да го погълне, да си върне тази най-хубава, най-съвършена част от самата нея. Искаше да се превърне в него и така отново да стане себе си. Бената Грубер, красавица на града, невинното деветнайсетгодишно момиче, излязло сякаш от една от онези красиви картини.
Но го остави да спи. Дъхът му разлюляваше опърпаните стърчащи нишки на одеялото. Гледаше го как потръпва в съня си. Какви ли ужаси го преследваха? Дали воят на сирените, или свистенето на самолети над Берлин? Или пък мъртвите тела, по които бяха стъпвали сред останките от разрухата? Или един господ знае какво от „Дома за деца“, в който Гестапо го бяха пратили, след като нея хвърлиха в затвора. Тя никога не видя този „Дом“. Само Мариане го беше виждала, когато — по чудо — намерила Мартин, а Бената вече се беше отказала да се надява, че е жив. „Типично нацистко учреждение — беше казала Мариане, — много маршируване и никакво образование!“ Мариане — както винаги — се беше вторачила в идеологията, а не в елементарните удобства. Дали храната е била достатъчно? Дали възпитателите са се отнасяли добре с тях? Дали са имали достатъчно време за игра? Тези въпроси си останаха без отговор. Но Мариане беше открила Мартин и го беше върнала на Бената — и за това тя ѝ беше безкрайно задължена.
Сигурно отново се беше унесла, защото, когато пак отвори очи, стаята беше празна. Бената рязко се изправи. Къде е Мартин? Кръвта нахлу изведнъж в главата ѝ, а после пристъпът утихна. Той е добре, това е сигурно. Войната свърши. Вече не са в Берлин. В замъка Лингенфелс са, в американската зона, и тук са в безопасност. Под закрилата на Мариане.
И все пак, веднъж вече ѝ го бяха отнели. Не би могла да преживее това отново.
Бената нахлузи някаква пола върху нощницата си и се втурна надолу по тъмния каменен коридор, а после се залута, затаила дъх, към кухнята. Празна беше. Нямаше и следа от Мартин или от когото и да било. И чак тогава зърна през прозореца, че навън нещо се движи. Две дребни фигурки — Фриц, момчето на Мариане, и Мартин, клечаха в двора и бъркаха с пръчки в някаква локва. Заля я вълна на облекчение.
„Благодаря ти, благодаря ти, Господи, че опази сина ми…“ Молитвата — някакъв рефлекс, остатък от католическото ѝ възпитание — съвсем неволно се изплъзна. Тези религиозни вопли от детството се бяха пробудили в нея още в затвора и ѝ бяха като котва сред необятното море от мълчание. Без тях — сигурна беше — щеше да си загуби ума. Не вярваше в тях и все пак тъкмо те я бяха спасили. Не Господ, а само думите.
Бената съзнаваше, че след екзекуцията на Кони за участие в заговора за покушението трябва да се радва, задето я пратиха в затвора, а не в концентрационен лагер. И ето, в крайна сметка, какво ѝ донесе този неин копнеж по аристокрацията и добрия брак: като съпруга на предател с благородна пруска кръв тя получи единична килия вместо смъртна присъда. Вече виждаше мрачния хумор на това обстоятелство, макар все още да не беше в състояние да се надсмива над него. Все още не можеше да се освободи от чернилката, която се беше вселила в нея през онзи период. Твърде много часове се беше взирала в тавана, в опакото на ръцете си, в ъгъла на килията, където боята се беше олющила. И сега само заради Мартин се опитваше да я превъзмогне.