Докато Бената стоеше до прозореца и гледаше децата, Мариане нахълта с трясък в кухнята, повлякла малка градинарска количка със зеле и моркови, дори и малини. Бената от години не бе виждала малини.
— Господ да благослови хер Келерман, загдето поддържа градината! — възкликна Мариане. — Не са много хората, които са садили картофи и моркови през пролетта, а той е засаждал дори и чужда земя. — Бузите на Мариане бяха поруменели, а косата ѝ се беше разрошила и стоеше като чорлав ореол на главата ѝ. — Бената! Как спа, мило момиче? Хапни една купичка овесена каша. — Мариане посочи към гърнето на печката.
— Благодаря — каза Бената.
Мариане вече сваляше купичка от рафта — фин порцелан в бяло и синьо, майсенски.
— Не бих казала, че е много вкусна, но става за ядене. — Мариане ѝ сипа една порция и я сложи на масата. — Седни. Трябва да се храниш и да си почиваш.
И Бената седна.
Седеше и гледаше как Мариане изпразва количката: истинска вихрушка от необуздани, хаотични движения. Войната не я беше променила, поне не толкова, колкото всички останали. Тя все още беше загадка за Бената — жена, способна да издири Мартин до някакво невзрачно нацистко скривалище, но напълно безпомощна по отношение на собствената си коса. В началото, когато Бената се омъжи за Кони, тя не можеше да се начуди на парадоксите на тази жена. Мариане обичаше забавленията, но пет пари не даваше за храна или за мода. Готова беше да се труди неуморно, за да подготви къщата за невероятно празненство, и накрая да се появи облечена в неугледна миналогодишна рокля. Канеше на вечеря най-изтъкнатите членове на Външното министерство и военното разузнаване, а им сервираше домашните манджи на готвача — зауербратен и гулаш с глиганско месо. За децата си беше залисана и неорганизирана майка, но възрастните ръководеше умело и кадърно, като опитен пълководец.
Не беше красавица с това нейно волево, почти мъжко лице с високи скули („… лице като на сокол…“, бе казала веднъж Бената пред Кони и той сериозно я сгълча). Но в нея имаше нещо завладяващо и на моменти чертите на лицето ѝ придобиваха шокираща, изящна симетрия. Лице, което не се забравя лесно.
Когато преди началото на войната Мариане и Албрехт организираха интелектуалски сбирки или съботни тържества, Бената учудено наблюдаваше как онези красиви графове и барони, младите благородници от най-висшите кръгове на германската аристокрация, слушаха прехласнати всяка нейна дума. Те се впускаха в такива игриви словесни двубои, на такъв изтънчен език, че Бената се чувстваше глупава. Сериозно ли говореха, или се шегуваха? Нея ли дразнеха, или се присмиваха един на друг? В компанията на изисканите приятели на Кони за Бената езикът беше не мост към другите, а по-скоро препятствие, докато за Мариане той беше прав и гладък път, по който за нея вятърът винаги беше попътен.
— А! Та ти си още по нощница! — възкликна Мариане и вдигна очи от зеленчуците, които разтоварваше. — Оставих ти дрехи в стаята, видя ли ги?
Бената се изчерви. Толкова беше бързала да слезе, че беше забравила да се облече.
— О, съжалявам… много бързах.
— Да съжаляваш! О, моля те. Няма за какво да съжаляваш. Просто ми се стори нетипично за теб. Но разбира се, вече от никого не може да се очаква да е същият, нали? — Мариане вдигна количката за дръжките и я избута навън през вратата на кухнята. — Важното е да имаш това, което ти е нужно.
В този момент двете дъщери на Мариане се появиха на вратата: мъкнеха кофа.
— Тъкмо навреме — викна Мариане. — И мляко имаме за теб, танте Бената!
Бената не беше сигурна кое я изненада повече — дали това, че имаше мляко, или обръщението „танте“. Неясно как, тя, скромната Бената Грубер, последната издънка на цял род измъчени селяни, беше станала „леля“ на момичетата Фон Лингенфелс.
— Кажете „Добро утро“, момичета, и се представете — нареди Мариане.
Момичетата се приближиха, тъмнокоси и високи, вероятно на дванайсет и на десет години. Елизабет и Катарина. И Бената си спомни малките им главици, които надничаха иззад парапета на площадката към гостите на Есенния бал на Графинята. Толкова силно искаше да има дъщеря като тях, мило момиченце, което да облича в баварски сукманчета, а на кръщенето да я премени в нежна пухкава бяла рокля. Сега тези желания ѝ се струваха така далечни, невинни мечти. А и кой би могъл да иска да даде момиченце на този свят? Слава на бога, че Мартин е момче.
— Заповядай — каза Катарина, по-малката, натопи една чаша, напълни я и изпъна ръчичката си към Бената. — Много е вкусно. — Момичето беше някак срамежливо и мило, с извити гъсти мигли, а краката и ръцете му бяха особено издължени, като на жребче.