— Никога не съм казвала на когото и да е.
За момент двете замлъкват. През френските прозорци отвън долитат звуците от тържеството.
Аня клати глава, оглежда се, забива поглед в камината… същата камина — внезапно прозрение за пръв път осенява Мариане — пред която беше седяла с Кони след последния Есенен бал на Графинята. В съзнанието ѝ изплува споменът за онази отдавнашна целувка. Все още чувства и изненадата, и трепета от нея.
— Съжалявам — казва Аня. — Съжалявам, че не бях честна с теб от самото начало.
— Ach… — Мариане махва с ръка. Не е дошла тук да търси извинения. — Това отдавна е зад гърба ни. — Тя се навежда напред. — Но сега искам да зная всичко, което не съм искала да зная тогава.
— За Райнер ли? — пита колебливо Аня.
— Не, за теб. За Аня Брант. Не за Аня Келерман, нито за Аня Грабарек.
Аня въздъхва. От другата стая Мариане чува високия, бълбукащ смях на Клер. Огънят току припламва и пуска искри.
— Добре — съгласява се Аня и си поема дълбоко въздух.
Трийсет и пета глава
Замъкът Лингенфелс, октомври 1991 г.
Аня не вярва в рая. Не вярва дори в Господ. И все пак е странно. Когато погледне назад и проследи виещата се диря на живота си, по възходите и паденията, обратните завои и сред калните мочурища, където тя почти се губи, изпитва остра нужда да съди. Изпитва желание да претегля доброто и злото по начин, който е по същността си религиозен — да разглежда и дребните, и големите избори, които е правила и които са оформили белега от нея в света.
Има действия, които я накланят към рая: работата ѝ в бежанския лагер, търпението ѝ като съпруга на Керстен, малките жестове на доброта по пътя на запад. Но после се появяват тези, които накланят везните ѝ към ада: лъжите, които е изричала и преповтаряла, жертвите, които е искала от момчетата си, фактът, че е била нацистка — не само така се е наричала, но го е изживяла в реалността. И тъкмо тогава, в тези моменти на морални изчисления — обикновено към два или три посред нощ, докато лежи в леглото си — онези дечица я дърпат към бездната. Това, че стоя там и позволи да ги отведат.
Сега нищо не може да направи по този въпрос. Действията ти са такива, каквито са. В края на живота си си направил, каквото си направил. Това се опитваше да внуши на децата си. Но вероятно изобщо не е успяла. В края на краищата човек се познава по делата, не по думите.
Нейните момчета — Анселм и Волфганг — винаги са знаели, че е по-скоро прагматична, отколкото добра. А сега, когато Мери вече е била в замъка Лингенфелс, го знае и тя.
„Оставила си фрау Фон Лингенфелс да вярва, че си друга жена? Щеше ли изобщо да признаеш, ако съпругът ти не се беше появил?“ Мери беше не просто ядосана. Беше покрусена. При последното си гостуване в Съединените щати Аня беше признала всичко на дъщеря си, която до този момент знаеше само отделни части: че Аня е била омъжена преди Керстен — да. Че първият ѝ съпруг е бил още жив, когато се е омъжила повторно — не. Че е ръководила едногодишен „селскостопански лагер“ — да. Че е подвеждала най-добрите си приятелки да вярват, че е друг човек — не. Нейната майка, за която като ученичка беше писала съчинение на тема „Моят герой“, е била не просто нацистка, но и лъжкиня! И още по-лошо — живяла е с фалшива самоличност! Мери беснееше, викаше, но Аня изтърпя. Мери беше права. Аня не се опитваше да се защитава. Нямаше как да се защити. Само попита:
— Да си тръгна ли утре?
— Не е там работата — отвърна тогава Мери. Като че изобщо имаше някаква „работа“.
След това дни наред не си говореха.
А после, незнайно как, бавничко Мери ѝ прости.
— Направила си, каквото си могла, за да оцелееш.
Невероятно е, но Аня още има поне любовта на дъщеря си, след като беше изгубила уважението ѝ. Между тях се е появила нова бездна и това я натъжава. Но в крайна сметка, това е много по-малко наказание от онова, което тя заслужава.
Замъкът Лингенфелс е по-малък, отколкото Аня го помни. В нейното съзнание той се е превърнал в гигантска крепост, достойна за спящи красавици, с непристъпни зали с високи тавани и огромни заключени стаи.
Аня се събужда рано, още преди да сервират закуската, според малката книжка с кожена подвързия до леглото ѝ. Наръчник на госта: Указания за успешна навигация. Така координаторът по посрещането на гостите и стипендиантите беше формулирал заглавието на информационната брошура, като че ли тя и Мери са кораби в непознати води. Много я дразнеше този начин на изразяване. Тя все пак е обикновена жена, съпруга на земеделец. Толкова години живот с Керстен я бяха научили да внимава с витиеватите приказки. А може и да беше опитът ѝ като нацистка, може и от това да идваше подозрителността към метафорите, евфемизмите и другите реторични похвати.