Помнеше и слънчевия апартамент в Берлин с прашинките, които проблясваха във въздуха, и изгледа към елегантната сенчеста улица „Меерщайн“, със сградите с бледа щукатура и кафенето на ъгъла. И топлината на тялото на майка му, сгушена нощем до него в леглото. И камеята, която висеше в ямката на шията ѝ. Думите на песничката, която му пееше: Kommt ein Vogel geflogen, setz sich nieder auf mein’ Fuss, hat ein Zettel im Schnabel von der Mutter ein Gruss. — „Птиче мъничко долита, каца на крака ми, в човката му — писъмце, с майчина целувка.“ Но в Дома нямаше птиче, нито писъмце, нито целувка.
И въпреки това в Дома не всичко беше ужасно. Помещаваше се в уютна къща, също с гипсова украса, извън землището на някакво село, в подножието на планина. Имаше приятна градина с овошки и цветя, счупен фонтан и висока тухлена ограда. Не позволяваха на децата да излизат навън.
Фрау Фортмюлер, възрастната жена с лице като картоф, която отговаряше за Дома, не беше груба. Беше строга и държеше на реда, грижеше се възпитаниците ѝ да са изкъпани, облечени и нахранени. Всяка вечер им пускаше музика на магнетофона: тъжни народни балади за бедни мелничарски дъщери и принцове, вещици и умни, но пренебрегвани най-малки синове. Тези песни бяха по-приятни, по-нежни от нацистките маршове, които децата учеха от хер Щулпер — той пък отговаряше за превъзпитаването им. Научи ги на „Треперят кости гнили“, „Песента на Хорст Весел“ и „Германийо, събуди се!“, а в тях се пееше все за кръв, робство и отмъщение, за война и политика.
Фрау Фортмюлер всеки ден носеше една и съща пола от туид и все същия зелен жакет, на ревера с нацистки „Кръст на честта на германската майка“, който ѝ бяха дали, загдето е родила осем деца. Четири от тях бяха мъртви: две — убити във войната, едно — умряло при раждането, и едно, което „не издържало“ в някаква институция за „умствено непълноценни“. Фрау Фортмюлер държеше снимката на това последното в килера за провизии, за да може да вижда лицето му всеки път, когато вади продукти и готви. От живите синовете още не се бяха върнали, откъдето и да ги бяха пратили да се бият, а дъщерите бяха омъжени и имаха свои деца. Мартин много харесваше ордена с тези златни заострени връхчета и лъскавата синя вътрешност, а и фрау Фортмюлер с такава гордост всяка вечер го лъскаше и увиваше в кърпа, все едно беше свещена реликва.
В седмиците след като свърши войната, фрау Фортмюлер, която беше религиозна жена, започна да говори на децата за Господ. Та нали тя вече сама отговаряше за Дома (хер Щулпер се омете още щом стана ясно, че идват американците) — кой да я гълчи? Американците ли, които всяка неделя си устройваха служба в казармите и носеха кръстчета под униформите си. Дори започна да им чете от Библията и да ги кара да казват вечерна молитва преди лягане. По-рано хер Щулпер би я докладвал. Той ги беше учил за расовата чистота и за „Хаймата“7, и за божествената мъдрост на техния Фюрер — не проявяваше никаква толерантност към тези „християнски суеверия“. Повечето деца ненавиждаха хер Щулпер. Нищо че ги беше водил на няколко чудесни излета в планината и им позволяваше да слушат одобрените от нацистите радиостанции. Мартин много заобича една песен, която често пускаха по радиото, „Ерика“8; доколкото разбираше, тя беше народна балада за едно цвете и двама влюбени от деца, но веднъж Лизл „Фалкман“ му пошушна, че да си припява на тази песен е точно толкова лошо, колкото да плюе на гроба на баща си. Мартин не разбра тези думи. Та как можеше да е лошо, като да плюе на гроба на баща си? Бащите и майките на децата в Дома са „правили грешки“, това го разбираше. И сега бяха мъртви. А работата на фрау Фортмюлер и хер Щулпер беше да ги подготвят за нови семейства — богати, влиятелни нацистки семейства, които ще ги научат да бъдат добри германци. „Пълни глупости — беше казала Лизл. — Майките ни не са мъртви. Те са в затвори или концентрационни лагери.“ „За какво?“ — пита я Мартин. „Заради заговора да убият Фюрера, тъпчо?“
Мартин ужасно се срамуваше. Заради заговор да убият Фюрера ли? За когото фрау Фортмюлер го уверяваше, че в много отношения е всезнаещ, мил и добър? Нима неговите собствени родители са направили такова нещо?
Лизл беше на единайсет и светогледът ѝ беше и по-широк, и по-мрачен. Нощем, когато фрау Фортмюлер гасеше лампите, Лизл се катереше в леглото на Мартин и му шепнеше разни тайни. Тя изобщо не биваше да е там, в Дома, с другите. Нейните родители бяха комунисти, не аристократи. Нейното родословно дърво не стигаше до Фридрих Велики, нито до Бисмарк, нито до когото и да било от национално значение. Незнайно как и защо, когато Гестапо отвели родителите ѝ, тя попаднала тук. Сигурно защото е хубава и руса и синеока. Това Мартин го разбираше. Лизл беше най-красивото момиче, което познаваше. От нея щеше да излезе хубаво дете на високопоставено нацистко семейство. Тогава защо не се радваше, че родителите ѝ са правели тези грешки? Не, Лизл му се караше, когато задаваше такива въпроси. Тя не искаше да живее с нацистки свине.
7
На немски: Heimat — „родина“, „отечество“ — понятие, присвоено от нацистката идеология. — Б.пр.
8
Войнишки марш на германския композитор Хермс Нил. „Ерика“, освен често срещано женско име в Германия и скандинавските страни, е и название на цветето изтравниче (пирен), един от символите на природните богатства на Германия. — Б.пр.