— Но сега вече знаеш… — казва Мери. — Поемаш отговорност за грешките си. Молиш за прошка…
Аня така се стъписва, че за малко не пада.
— Прошка ли! Опазил ме господ! — Аня се кръсти, този жест се появява ненадейно, прелетял през толкова много години. — За това никога, никога няма да моля.
Мери притихва.
— Е, поне признаваш — казва след дълго мълчание. — И това се брои.
— Наистина ли?
— Така мисля.
Аня би искала да я попита: „В коя математика?“, вижда, че за Мери е важно да вярва в това. Тя е американка все пак. Погълната е от тази култура на говоренето, на вярата в психотерапията и признанията, на телевизионните предавания, в които всеки може да откупи невинността си, като изкаже съжаленията си на глас.
Според Аня няма думи, които могат да променят миналото.
Ако Мери знаеше за онези бебета, би разбрала, че няма значение дали поемаш отговорност. Това няма да ги върне. Не може да ги върне към живота, нито при родителите им. А и няма как да измоли опрощение за всички лъжи, с които беше приспала съвестта си, вместо да действа: че бебетата отиват в сиропиталище или в семейства, които ще се грижат за тях, или един господ знае какви още приемливи развръзки, дори и когато се навеждаше над нужника да повръща. Ето за какво има да плаща Аня: не само за бездействието си, но и за това, че се е самозалъгвала, че си е създавала притчи за злото, докато го е гледала в очите. Това как може да го каже на дъщеря си?
Но вместо това Аня стиска ръката на Мери, благодарна за добротата ѝ. За разбирането ѝ. Именно затова хората раждат деца, дори когато знаят, че светът потъва в ада, дори когато самият живот е изтъкан от несигурност. Надяват се да получат разбиране.
Трийсет и шеста глава
Замъкът Лингенфелс, октомври 1991 г.
Мариане седи на леглото си в странната стая за почетни гости, която са ѝ дали, и се опитва да се подготви за речта си. „Не точно «реч», по-скоро «бележки»“, беше я поправила Клер. „Нищо твърде сложно.“ Тя се чуди дали Клер е толкова нервна, защото се притеснява какво смята да каже. В крайна сметка в книгата Клер може и да е автор на повествованието, но животът все още си е неин.
Преди да напусне дома си, Мариане подготви няколко забавни случки от времето на съпротивителното движение, няколко притчи, които да послужат като предупреждение и признание към тези, които и в съвремието се съпротивляват на злото. Но сега всичките ѝ записки изглеждат грандиозни и препълнени с надута реторика.
Предната нощ тя и Аня часове наред си говориха в библиотеката. Сега вече животът на Аня има три измерения… не, не просто три измерения, а три лица. Аня Форцман, Аня Брант, Аня Грабарек… защо Мариане никога не е знаела за тях? В съзнанието ѝ те вече не могат да се разделят просто на добри и лоши, на истински и фалшиви. Разкриха ѝ се напълно и вече представляваха поредица от избори и обстоятелства.
„Защо не се опита да ми кажеш всичко това след смъртта на Райнер? — попита Мариане приятелката си. — Защо не обясни?“
„Защото нямаше да искаш да ме изслушаш — отвърна Аня. — И щеше да си права.“
Мариане не възрази. В съзнанието ѝ изплува собственият ѝ образ от онзи ден в замъка, когато стоеше на прага в кухнята и гледаше ту Аня, ту умиращия човек. Тогава не искаше да научава факти. Твърде скоро беше след войната, след смъртта на Албрехт, след смъртта на толкова много хора. Не би могла да поеме толкова много истини.
По време на това пътуване животът на Бената също добива повече пълнота. Времето, което прекарва с Мартин, връща майка му. И той е така завладяващ като Бената — не само с красотата си, но и с нещо по-неосезаемо. Аурата му — за тази думичка от Новото време се сеща Мариане. Винаги е гледала с насмешка на тези ексцентрични приумици, но сега, на фона на този древен замък, в тази последна глава от живота ѝ, идеята за „аурата“ или „енергията“ ѝ се струва достоверна, дори и важна, като някакво реално действие, като „златен стандарт“, според който беше градила живота си. Заради това Бената така неудържимо привличаше всички, заради това Кони се беше влюбил в нея.
На вратата се чука и още преди да успее да се извърне, вътре нахлува дете, а след него — синът ѝ, Фриц.
— Оми! — виква малкото момиченце, втурва се към нея, а разрошените му къдрици се веят след него. Никол, най-малкото дете на сина ѝ Фриц, също така буйна и невнимателна, какъвто беше той като малък. От всичките си внуци Мариане най-много обича нея.