— Никол! — възкликва Мариане. — Каква приятна изненада!
— Доведох я със себе си, Ангела е болна — обяснява Фриц, докато пристъпва към майка си и се навежда да я целуне. — И тя обеща да е много тиха, нали? — обръща се към дъщеря си: — Тиха като мишленце, докато оми изнася речта си.
— Като мишленце! — заявява Никол, свива устни, сбръчква личицето си уж като мишка и доволно закрачва на пръсти из стаята.
— О, бъди си като каквато си искаш — въздъхва Мариане, иска ѝ се да нямаше да изнася реч и изобщо да няма никакво тържество, на което да трябва да присъстват.
— Аха! Ето я и нея! — възкликва Фриц, когато погледът му попада на изданието с твърди корици на бюрото до Мариане. — Ще получа ли най-сетне и аз едно копие от книгата за моята известна майка? — Той взема томчето и се зачита в задната корица, пълна с високопарни цитати от известни учени и журналисти.
И за миг в него, така съсредоточен в четенето, Мариане вижда Албрехт. Висок, леко прегърбен в раменете, държи книгата с изпъната ръка.
— О, Фрицл! — възкликва Мариане, както се обръщаше към него, когато беше дете. — Та нали майка ти съм аз, не ти е нужна тази книга.
Мариане слиза долу на рецепцията, обхваната от нещо средно между паника и замъглено съзнание. След като пристигнаха Фриц и Никол, Мариане не можа да се съсредоточи върху нещата, които би искала да каже. Но тя подозираше, че така или иначе няма да проличи.
Въпреки че Алис много настояваше, Мариане отказа да се преоблече. Избрала е бежова жилетка, светлокафяви широки панталони и е обула ужасните си удобни обувки. Но това не е важно. За това поне е сигурна.
Когато влиза в залата, с изненада установява колко много хора са се събрали. Публиката наброява поне двеста души: стипендианти, учени от Хумболт и от Свободния университет. Познати на Клер и на директора и… О, боже! За малко да забрави — тези, които самата тя беше поканила: старият Еберхарт фон Щрален и дъщеря му — жена вече на средна възраст, Ирмгард Тайтерман, Мами Калтенбрунер, Петер Вебер — те са дошли чак от Хамбург! — стари, отдавна изгубени приятели. А мъжът на средна възраст не е ли един от синовете на Фон Оберст? Да, тя разпознава типичната за рода им брадичка — остра и издадена напред.
— А, ето те и теб! — Това е Мартин, ненадейно се е появил до нея, прихваща я под ръка и я повежда към мястото ѝ. Не изглежда стъписан от вида ѝ. Макар аурата му да напомня за майка му, маниерите и чарът му са изцяло като на баща му: същински Кони Фледерман. Мариане потупва ръката му.
Когато вече е настанена, директорът се изправя и се насочва към подиума.
— За мен е чест да присъствам тук днес, за да отпразнуваме издаването на книгата на една бивша стипендиантка на института „Фалкенберг“. Книга, която изследва самата същност на Съпротивата и на нравствената яснота. Колко ли е трудно човек да провижда злото, когато то се разгръща пред очите му? Колко прозорливост, колко изострена сетивност е нужна…
Мариане слуша смутена.
Когато директорът приключва, Клер заема мястото си на подиума. Днес изглежда по-сериозна — облечена е в черна рокля и носи особени очила с дебели черни рамки. На врата ѝ има огърлица от яркочервени китайски мъниста.
— Съдбата ме погали, като ми позволи да запиша историята на тази прекрасна жена, на тази истинска героиня, жена, преминала — благодарение на здравия гръбнак на смелостта и морала си — с гордо вдигната глава през онзи период от историята, когато мнозина са превивали врат. Жена, живяла в свят, в който политическите и интелектуалните среди са били изцяло под контрола на мъжете…
При тези думи Мариане се сгърчва в себе си. Замисля се за всички онези хора в публиката, които са били с нея в толкова различни ситуации, с които се е срещала на какви ли не кръстопътища в живота си. Със сигурност невинаги се е държала чак толкова безупречно.
— Бих искала да поканя Мариане да каже няколко думи — обявява Клер.
За един много дълъг миг Мариане не помръдва от мястото си, прикована от надигащата се паника.
Но ето че Мартин тутакси се озовава до нея и ѝ подава ръка. Дошъл е в замъка Лингенфелс чак от Америка по нейна молба. Тя му позволява да я отведе до подиума.
Публиката я гледа, застинала в очакване.
Мариане също оглежда множеството. Ето че още лица се избистрят в съзнанието ѝ; там е един от братовчедите Фон Крайсберг, не си спомня името му, но майка му ги беше приютила нея и децата — когато бягаха на запад от Вайслау, а там, до него, седи онзи мил библиотекар от Архива; ето и две от приятелките от детските години на Елизабет — стоят, облегнати на стената.