— Кога ще проговори? — чува се гласът на четиригодишната Никол откъм дъното на залата, където Фриц я държи на ръце. Няколко души от публиката се разсмиват.
Мариане си поема дълбоко въздух. Трябва да каже нещо. Но само извинения ѝ идват наум. Не е сигурна обаче за какво.
— Сигурно си мислите… — казва тя накрая, а гласът ѝ звучи като чужд дори и в собствените ѝ уши. — Това въведение сигурно ви кара да си мислите, че аз съм много прекрасен човек. — Още хора се разсмиват. След като най-сетне си отвори устата, публиката се успокои. — И че имам всички отговори, че зная всички тайни, че мога да дам указания как човек може да бъде добър и… и да вижда злото… и да му се опълчва и всички други неща, за които говори Клер.
Отвън на парапета програква врана.
— Но всъщност — продължава Мариане — сега ви гледам и виждам толкова познати лица, толкова хора, които съм познавала, но и не съм познавала, толкова хора, които съм изгубила… и виждам най-вече… колко съм била сляпа.
Публиката съвсем е притихнала. На първия ред седи Клер и видимо е доста изнервена.
Докато се поизправя и стиска катедрата, Мариане намира с поглед Аня. Тя седи на първия ред между дъщеря си и Мартин. Толкова е дребничка, толкова мъничка. Как така Мариане никога не е забелязвала през всичките тези години? А и лицето ѝ, милото ѝ лице, така прорязано е от бръчки и бразди, като корито на безмилостно буйна река.
Аня отвръща на погледа ѝ. Тишината все повече набъбва, а Аня ѝ кимва съвсем лекичко, като че казва: „Хайде, продължавай. Тук съм, каквото и да кажеш, аз съм тук“.
В този миг в съзнанието на Мариане изниква един спомен: онази нощ преди толкова много години, когато двете с Аня чакаха заедно в замъка, докато навън руснаците пируваха. Тъмната тревожна тишина на замъка, трепкащите отблясъци на огъня, а там, навън, виси трупът на Гилда. И сега сякаш чува пукота на пламъците и странните гласове на мъжете, които се сливаха в ниските тонове на неземна песен. Колко благодарна беше, че Аня е до нея: друг възрастен, друго човешко същество, с което е свързана — и то не заради принадлежността към някоя група или партия, нито дори от единомислие по някакъв въпрос, а само от реалността в този момент, от общото им желание да преживеят идните часове, идния ден и този след него, от това, че и двете бяха еднакво решени да опазят децата си.
Именно за това най-много се разкайва в живота си, че е загубила това усещане… не, по-скоро, че го е загърбила. И за това, че загуби и Бената — нейната мила приятелка с многото недостатъци, но тя, също като нея, беше вдовица, беше и човешко същество, което Мариане вече разбира — по свой начин е предала.
— Искам да кажа… — започна отново Мариане — … искам да кажа, че невинаги съм полагала достатъчно усилия да зная… Че този „морален компас“, за който говори Клер, може да се окаже, че не ми е бил много полезен, поне не в личния ми живот, колкото може би е бил в един по-широк, политически контекст. Понякога отдалеч се вижда по-ясно. А това, което е пред очите ти… това, което е пред очите ти… — Гласът на Мариане започва да трепери. — … е по-трудно да го проумееш.
Някой в публиката се прокашля.
— Толкова много сиво има между черното и бялото… и повечето от нас живеем тъкмо там, опитваме се…
Мариане губи мисълта си. Опитваме се… какво? Объркването я притиска. Не просто объркването на този момент, не просто липсващите думи, а общата неразгадаемост на самия живот, цялата тази мътна, импулсивна страна на човешките взаимоотношения, тези стегнати възли от влияния и емоции. Безбрежната първичност, която тя цял живот се е мъчила да отрича.
— Опитваме се, но така често не успяваме да се отместим към светлата част на спектъра.
Мариане усеща как езикът изсъхва в устата ѝ. Целият свят изведнъж притъмнява, появява се странно жужене. Среща погледа на китайския учен, с когото я запознаха снощи. Какво знае тя за него? За преживяванията му? Светът е прекалено голям, не може да знаеш всичко, да познаваш всяко ъгълче.
И в този момент коленете ѝ изведнъж се подкосяват. Първо изчезва зрението ѝ, а после изгубва свяст.
Но усеща изведнъж как две силни ръце я прихващат и я повдигат.
— Съжалявам… — казва тя, или поне се опитва.
— Шшш!… — разпознава гласа на Мартин. — Нашите герои са ни нужни. Без повече извинения.
А после всичко утихва.
Трийсет и седма глава
Замъкът Лингенфелс, октомври 1991 г.
Мартин се събужда до Мери. Не може да я възприеме като Мариане, както тя предпочита да я наричат. Оказва се, че никога не е харесвала умалителното „Мери“.