Самият Мартин ще тръгне на север. Първо до Фрюлингхаузен, за да посети гроба на майка си, както и леля си Гертруд, единствената роднина от семейството на Бената, с която все още поддържа връзка. След Фрюлингхаузен трябва да се отбие на още едно място: трябва да се види с Лизл „Фалкман“, неговата отдавна изгубена приятелка от сиропиталището. Години наред като момче я сънуваше, макар никога да не беше споменавал за това. А преди да пристигне тук, я издири и ѝ писа, а тя отговори на писмото му. Помнела го, разбира се, макар да се опитвала да не мисли много за онова време. Прекарала остатъка от детството си, ако изобщо може да се нарече така, в Берлин, при леля си, където я бяха оставили той и Мариане — в онази част, която се оказала зад Стената, в Източна Германия. И сега, когато страната отново станала едно цяло, тя се преместила в Хамбург. Счетоводителка е, има две деца, пораснали, отдавна е разведена.
Отначало подробностите бяха смаяли Мартин. Та какво общо можеше да има този така обикновен живот с онази буйна и умна Лизл от детството му? Но успя да преодолее склонността си да отбягва възможните разочарования и резервира полета обратно към щатите от Хамбург. Направи и резервация за обяд в хотел „Атлантик“ — там щяха да се видят.
Когато слиза за закуска, Мартин се спира на площадката на стълбището. Долу изследователката на Софи Шол и философът руснак слушат Клер, която развива някакви безкрайни теории и ръкомаха разпалено. А Мери — успяла е да го изпревари и вече е долу — седи до майка си и говори с Фриц. Между тях се усеща някаква топлота, а Аня изглежда щастлива, поне доколкото е възможно с тази нейна трагична физиономия.
Мариане ръководи всичко от председателското място на масата, насадена в някаква инвалидна количка, а внучката ѝ шава неуморно в скута ѝ. Изглежда толкова дребна, сякаш изведнъж се е смалила, и е уморена: онова пламъче на неоспоримата правота е угаснало. Но въпреки това, от централното си място тя излъчва „марианитет“.
А голямата зала е същата, каквато Мартин я помни от детството си: като огромна тъмна, хладна пещера. И както стои там, Мартин започва да усеща разяждащите пластове на миналото — неузнаваемия призрак на самия него като малко момче се сблъсква с изменчивия образ на мъжа на средна възраст, който е сега. Притискат го отвсякъде и други, по-непознати призраци: на Мариане като млада жена, на майка му като бъдеща булка, на разквартируваните в замъка нацисти с лъскави кожени ботуши, на евреите, онези злочести гости на Есенния бал, на уплашените хора от града, които се крият от американците, на вековните династии от покосени от подагра принцове и графове, и слугите им страдалци. Те сякаш всички се изкачват по тези стълби. Всички се движат нервно и забързано, обладани от нестихващо безпокойство.
И през всичко това до него долита гласът на Мариане:
— Ето го и него. Най-скъпият ми гост.
Мартин се оглежда.
— Мартин Фледерман — допълва сияеща тя, като че те двамата са сами в салона.
Той усеща мощта на любовта ѝ към него и се чувства истински горд. Усмихва ѝ се и той, приближава, протяга ръка.
Трийсет и осма глава
Замъкът Лингенфелс, 1991 г.
Клотилде Мюлер обича да разхожда кучетата си в двора на института „Фалкенберг“. Не само защото е красиво, а и защото там се чувства по-близо до баща си, който вече е покойник. Представя си го как сече оттук-оттам по някое дърво от гъстака на тази някога безредна и дива гора, която сега е красив парк, поддържан с усет и внимание, пресичан от добре оформени, насипани с чакъл алеи. Години наред беше идвала тук, преди да научи за времето, когато баща ѝ е обикалял из горите на замъка да сече дърва.
В интерес на истината трябва да се каже, че Клотилде никога не е задавала на баща си много въпроси. Тя не е от приказливите, пести си думите, а Франц Мюлер в това отношение беше същински скъперник. Единственото, което можеш да получиш, като зададеш въпрос, е отговор. А Клотилде е разбрала от собствения си опит, че понякога отговорите са нежелани. Като градинар тя знае, че надигнеш ли камък, отдолу има или червеи, или бръмбари. Понякога дори змии. А като германка е разбрала, че започнеш ли да ровичкаш из кутиите със стари снимки, непременно намираш нацистки униформи и дечица, вдигнали изпънати ръце за поздрав „Хайл Хитлер“.
И какво? Това помага ли с обич да переш парцалите на съсипания си баща, да му почистваш нощното гърне и ченето? Помага ли да цениш и уважаваш дядото, чиято деменция отдавна вече подлага на изпитание търпението ти? Клотилде знае, че в това отношение е имала късмет. Баща ѝ до самия си край винаги е бил добросърдечен и се е държал мило, лесно беше да се разбира с него. А и мълчанието му е било като благословия.