Дори когато го нарушаваше, той говореше не за да разтовари съвестта си. Само я осведомяваше, предоставяше ѝ фактите. И то тези факти, които тя след толкова години съвместен живот така и не беше научила. Понеже никога не питаше.
И така.
Зачислили го към полицейските части за „поддържане на реда“, Орпо, и го изпратили на изток, когато войната вече била в разгара си; задачата им била да товарят евреи и славяни и други „нежелани елементи“ на камионите към Треблинка.
— Знаеше ли накъде са ги пращали? — попита Клотилде.
Той се поколеба.
— Отначало не, но после… да.
И когато разбрал, помолил да го преместят в друго звено, не толкова „натоварено“, и те уважили молбата му. Направили го вестоносец и просто го карали да разнася запечатани пликове между поделенията.
— Толкова лесно ли е било? — попита Клотилде. — Нима просто така, молиш да те преместят и те местят?
Той известно време мълча, разперил месестите си длани на болничния чаршаф. Накрая отвърна:
— Да… в моя случай поне… да.
Но тогава почувствал, че се е държал егоистично, като е помолил за такова специално отношение. Това означавало, че някой друг от неговото поделение ще трябва да поеме работата му и да изпраща жени и деца на сигурна смърт. Така че тази негова лична съпротива била продиктувана не от непокварена нравственост, а от себичен страх.
— Ама че глупост! — каза тогава Клотилде. — Постъпил си правилно. Въпросът е защо другите не са направили същото? Не го омаловажавай!
Но баща ѝ не прие това обяснение.
Загледа се през прозореца на болницата и след този ден никога повече не отвориха дума за това.
Имаше време, когато Клотилде си мечтаеше за друг живот, живот, в който има съпруг и деца, и собствен дом, може би на друго място. Но с баща ѝ беше лесно да се съжителства и освен това готвеше изненадващо добре. Сега си има работа, която обича — градинар е в градския парк. А има и кучетата си. И според онова, което е разбрала от историята, и това, което вижда в настоящето, кучетата са превъзхождащият вид.
Клотилде помни замъка Лингенфелс такъв, какъвто беше в ученическите ѝ години: изоставен, нашарен с графити, с изпотрошени прозорци и плевели, прораснали в пукнатините на древните му камъни. Фрау Фон Лингенфелс, собственичката, се преместила в Съединените щати и в нейно отсъствие замъкът се беше превърнал в рай за скитници и местни хлапетии, тръгнали по лош път. Веднъж и нея, Клотилде, един работник пришълец я беше изкушил да отиде там за кратко приключение, което тя дори не си правеше труда да помни, но не беше нещо, което замъкът не бе виждал и преди. След това гледаше да не припарва наблизо.
Но сега замъкът отново беше величествен, обитаваха го интелектуалци от цял свят. Институтът „Фалкенберг“ се беше обявил за „място за изследване на висшите морални ценности“, тук идват стипендианти да търсят отговори. Е, нека търсят, щом искат.
Клотилде идва тук не за да задава въпроси, а просто да изпълни желанието на баща си.
Той я беше помолил да навестява един гроб в гората зад замъка. Той погребал тялото сам, със собствените си ръце. Франц Мюлер не знаеше много за този човек: бил някакъв руснак, военнопленник, освободен от местния Сталаг след края на войната. Пристигнал в замъка Лингенфелс заедно с група други бивши затворници; всички били изгладнели, слаби и поразени от болести. И в тази гора руснакът се натъкнал на баща ѝ. Скарали се. Там имало и жена, жената, която баща ѝ обичал. И тъкмо там идва сложната част, защото Клотилде я помни. Беше красива, с бляскави очи и светла коса. Баща ѝ я беше представил на Клотилде като своя годеница и понеже Клотилде беше на единайсет години, си беше изградила цял свят от прекрасни фантазии край нея: че ще стане нейна майка, ще я научи да шие, да си купува бельо и всякакви други притеснителни момичешки неща, а може би дори ще я дари с малко братче или сестриче и тя вече няма да е сама. Но после… Пуф! И жената изчезна. Нямаше сватба, нямаше ухажване, дори повече не я споменаваха. Това беше едно от най-големите разочарования в детството ѝ.
Както и да е, тази жена — Бената Фледерман, така се казваше — се беше оказала там, в тази гора, с баща ѝ и този руснак. И нещо се беше случило: дали мъжът я е нападнал, дали тя е нападнала него, но мъжът бил убит. „Ти ли го уби?“, беше попитала баща си Клотилде, който само кимна мрачно. Но никога не го е бивало в лъжите. „Или тя го уби?“, притисна го Клотилде. „Няма значение — отвърна баща ѝ. — Ние го убихме.“