Това е било престъпление, което се наказва със смърт — убийство на бивш вражески воин се е считало за нарушение на примирието. И затова Франц го заровил. И понеже такива са били времената, никой не го потърсил. Никой дори не забелязал, че го няма.
Но мъжът тежеше на съвестта на Франц Мюлер не по-малко от всички други жертви там, на изток, за които се чувстваше отговорен. Беше издълбал малък кръст на дървото над гроба и ходеше там всеки месец. Почистваше най-упоритите плевели и носеше цветя, но ходеше най-вече за да постои там, да послуша гората, да засвидетелства уважението си.
След време баща ѝ се беше заел да проучи човека в архивната служба и откри статия в местния вестник приблизително от това време, по-скоро нещо като бюлетин, в който окупаторите американци съобщаваха за някой си Фьодор Иванов, бивш затворник в Сталаг VIIA, изчезнал, забелязан за последно в околностите на Еренхайм заедно с бившите си другари от освободения лагер. Но това беше просто едно от многото имена в дългия списък на изчезнали — цяла страница. И Франц не знаеше как да проследи информацията и да открие още данни. Той едва беше завършил началното училище. Не беше учен. А Иванов е доста често срещано име за руснак.
Преди няколко години беше намерен още един мъртвец в тези гори. Случи се малко преди смъртта на Франц Мюлер, и той следеше историята с особен интерес. Останките му бяха подложени на специална процедура, под ръководството на Германската правителствена служба, която отговаряше за такива находки. Анализираха костите му, опаковаха ги в черна найлонова торба и ги пазеха известно време в градската морга. ДНК анализът показа, че са били на германец, мъж на около трийсет и осем години, с наранявания от битка, а смъртта била причинена от смъртоносна болест. Не успяха точно да го идентифицират. Прехвърлиха костите му в картонена кутия и ги инхумираха отново, този път в гробището на Еренхайм.
Е, костите на този човек — който и да е бил — по-добре ли бяха сега, отколкото преди да ги открият? Този въпрос си задаваше Франц Мюлер. И съвсем честно, не знаеше. Клотилде трябваше, когато той си отиде, да реши какво да прави. И сега тайната на баща ѝ беше нейна отговорност.
Но тя все още не беше решила. Може би някой ден ще се обърне към властите да задвижат официалния процес на ексхумация. Може би щяха да изкопаят костите и да открият достатъчно информация, за да извадят тъкмо този Фьодор Иванов от дългия списък с обявени за мъртви или „в неизвестност“ от онова време. Може би ще издирят семейството му някъде из днешен Беларус и някой неуморен служител от Министерството, който отговаря за този вид посмъртни разследвания, ще се свърже с тях. И може би това ще прати някой роднина в гроба или някого ще вбеси, или ще отвори стари рани. Но няма да върне човека.
И засега Клотилде просто спазва обичая на баща си. Посещава гроба, старае се да не оставя плевелите съвсем да го погълнат. Носи цветя от градината си, а понякога и някой интересен камък, който е открила по време на някое пътуване. Първият кръст, който Франц Мюлер беше издълбал в кората на дървото, вече изобщо не се вижда, затова той беше издялкал с длетото друг преди около петнайсет години, но с израстването на дървото и той скоро щеше да се заличи. Който и минувач да се озове точно на това място, вероятно ще си помисли, че тук е погребано някое домашно куче или котка или че деца са си правели вълшебна къщичка край дървото. Може би ще поспре за момент, ще се зачуди… Но най-вероятно просто ще отмине.
Когато ходи там, Клотилде изпълнява заръката на баща си. Застава в шарената сянка на огромния бор и се опитва да мисли за разнообразните прелести на живота: за това как кучетата бдят над нея, когато просто си седи в мълчание; за това как минзухарите пробиват с пъпките си топящия се сняг; как хората изпитват непреодолима нужда да строят катедрали, да пеят приспивни песнички, да творят; как някои отдават живота си на смътни каузи или на езотеричните сфери на познанието; как населението на света се разраства с осемдесет милиона души всяка година.
Тя свиква всички тези мисли в съзнанието си и се надява те да имат смисъл.
И не казва и дума.
Благодарности
Тази книга ми отне седем години, затова първо бих искала да благодаря на семейството си — на децата ми Тилде, Хелън и Уилям, че бяха край мен и в радостите, и в тежките моменти, че си стояха у дома през дългите часове, които прекарвах в библиотеката; благодарна съм и на съпруга ми, Пребл, за търпението и добротата, за това, че пръв изчиташе черновите и не загуби вярата си в мен.