И после, някак изведнъж, започна да му се струва, че Лизл е права. Майките им наистина бяха живи. Първа дойде майката на Адалберт „Шмединг“ — мършава жена с хлътнали бузи, с тъмнокосо бебе на ръце. Като прегърна сина си, тя плака ли, плака, притискаше лицето му към корема си, като че не се събираха, а се сбогуваха. А после започнаха да идват и други, прииждаха постоянно: бляскавата леля на Клаус и Гретел дойде от Англия и смяташе да ги води в Швейцария, при майка им; майката на двамата „Бекер“ — мила жена, изнурена, тъкмо излязла от карцера в Равенсбрюк9; майката на братята „Хенсер“, която пристигна с лъскава ескортна кола на американската армия. Отначало сърцето на Мартин трепваше всеки път, когато звънецът на портата запееше. Неговата майка! Мислеше си за русата ѝ коса, когато седеше, наведена над стъклените топчета, как нежните ѝ кичури улавяха слънчевите лъчи, за здравата хватка на дланта ѝ, когато минаваха покрай разрушения от бомбардировките фонтан на път за аптеката или за пазара. Спомняше си как се притискаше към твърдия, изтънял от пране плат на роклята ѝ, а отдолу усещаше мекотата на гръдта ѝ.
Но майката на Мартин не дойде, нито пък майката на Лизл.
— Малките ми врабчета… — така ги наричаше фрау Фортмюлер, а притеснението в очите ѝ растеше. Беше началото на юни. Най-малката ѝ дъщеря Магда беше дошла да поживее при тях, заедно с двете си невръстни, противни момчета, които ги наричаха „предателски изчадия“.
Веднъж Мартин дочу как Магда казва на майка си:
— Защо не ги изпъдиш? Войната свърши! Нямаш повече работа тук.
От този момент нататък Мартин много внимаваше. Не искаше да го изпъдят, а и знаеше, че е точно така: фрау Фортмюлер не беше длъжна да остава тук с тях. Вече нямаше нито кой да я командва, нито кой да ѝ плаща за грижите. „Просто си иска допълнителните дажби“, казваше Лизл. Но Мартин не вярваше. По свой си начин, мислеше си той, фрау Фортмюлер ги обичаше.
И ето че един ден пристигна висока жена с изсечени скули, казваше се Мариане фон Лингенфелс. Носеше малка шапчица и високи ботуши и Мартин си помисли, че прилича на оловно войниче. „Това ли е майка ти?“, прошепна Лизл, докато двамата надзъртаха през прозореца как жената крачи по пътеката.
А после чуха гласа ѝ в антрето. Силен глас имаше, ясен — прокънтя по каменното стълбище и стигна чак до тях. Беше дошла да вземе Мартин Фледерман. (Как само изпращя името му! Като искра по дълго прашасвали жици: Мартин Фледерман… Ама, разбира се! Неговото име!) Била близка на семейството. Искала да го води в Берлин да намерят майка му. Лизл притихна до него. Ако заминеше той, тя щеше да остане сама. Мартин знаеше, че и тя си мисли за същото. Жената закрачи към стаята и влезе, а фрау Фортмюлер едва успяваше да я следва по стълбите, задъхваше се и изглеждаше доста притеснена.
— Мартин Фледерман — обяви тържествено жената и плесна с ръце. Имаше издължено умно лице и изненадващо блеснали кафяви очи. Косата ѝ беше силно опъната назад. — Мариане фон Лингенфелс — представи се тя, наведе се към него и протегна ръка. — Не ме помниш, но баща ти беше мой скъп приятел. Мартин вдигна поглед към нея.
— А кой е това? — попита жената и се поизпъна, очите ѝ се отместиха от Мартин, за да огледа и Лизл, а Лизл стисна устни и в миг красивото ѝ лице се изкриви в нацупена гримаса.
— Лизл… — започна фрау Фортмюлер, но за миг се поколеба и погледна нервно към момичето: — Стравицки.
Мартин не беше чувал преди това име.
— А! — Фрау Фон Лингенфелс се намръщи. — Как е името на баща ти, дете?
— Бартош — измърмори Лизл, а после, сякаш обмисляше нещо, вдигна поглед: — Познавате ли майка ми? Йохана? Жива ли е?
Фрау Фон Лингенфелс изглеждаше несигурна.
— Не зная, не я познавах.
Мартин никога не беше чувал тези имена. Но разбираше нещо, което не можеше да назове с думи, затова протегна ръка и хвана ръката на Лизл.
— Ach, mein lieber Gott!10… — промълви фрау Фортмюлер и се прекръсти.
Лизл измъкна рязко ръката си.
— Защо не дойдеш с нас? — предложи жената. — Ще се опитам да ти помогна да намериш семейството си.
9
Един от големите женски концентрационни лагери в Германия, специализиран в „медицинските“ експерименти с живи хора. — Б.пр.