Лизл поклати глава.
— Nha!11 Лизл… — Фрау Фортмюлер се опита да я смъмри за невъзпитания отговор, но жената ѝ махна с ръка да замълчи.
— Може и да останеш тук с фрау Фортмюлер, която явно няма какво да направи, за да ти помогне да намериш майка си, но можеш и да тръгнеш с мен. Няма как да ти обещая, че ще успея, но поне ще опитам.
Лизл сбърчи вежди, но накрая кимна.
— Значи, решено! — възкликна жената и плесна с ръце по хълбоците си, после се обърна към фрау Фортмюлер: — Обяснете на американците.
За Мартин пътуването от Дома за деца до Берлин беше като пътешествие в чужда страна. През последната година, откакто живееше там, не беше ходил никъде, не беше виждал нищо. Хер Щулпер не ги извеждаше много често на излети, а и с него винаги ходеха далеч от цивилизацията, нагоре по хълмовете. За разлика от другите деца в Дома, Мартин го бяха довели с кола, през нощта, и той дори не беше видял селото.
Затова на сутринта, когато заминаха с Мариане фон Лингенфелс, Мартин и Лизл я следваха, ококорили учудени очи. По прозорците на къщите висяха мърляви чаршафи и парцали — „останки от капитулацията“, така каза Мариане.
— Не сте ли идвали в града, откакто дойдоха американците?
Мартин изведнъж много се засрами. Как така се бяха оставили да ги държат под ключ, съвсем като затворници?
Ако не се броят чаршафите по прозорците, селото изглеждаше незасегнато от войната. Къщите, отчасти дървени, се издигаха непокътнати, а в сандъчетата по прозорците растяха мушката. На малкия площад имаше каменна църква, а до нея чешма с помпа пълнеше каменно корито. Двама американски войници седяха в един джип и раздаваха дъвки.
— Искате ли да помолим да ви дадат? — попита ги фрау Фон Лингенфелс.
Тази идея, да молят войниците за сладкиши, шокира Мартин, за него това беше изключено. Фрау Фортмюлер много обичаше да им разказва колко опасни са американците. „В Америка — плашеше ги тя — принуждават германците да носят свастики на реверите. Точно както евреите тук трябва да носят жълтите звезди.“ Не се налагаше да обяснява много, това явно беше нещо лошо.
Денят беше топъл и ученическата чанта с багажа на Мартин (три ризи, едни панталони за смяна и доста износен баварски жакет, който фрау Фортмюлер беше изровила бог знае откъде) се блъскаше като нагорещен чук в гърба му при всяка крачка. Но навън все пак беше прекрасно. Покрай пътя цъфтяха глухарчета и грамофончета, а полята с цъфнала рапица се разливаха като жълто море. Фрау Фон Лингенфелс, или „танте Мариане“, както искаше да я наричат, водеше децата и мълчеше. Мартин слушаше свистенето на вятъра, който се процеждаше през дърветата, ограждащи нивите, и гъделичкаше ушите му.
Следващият град по пътя — значително по-голям — беше от бомбардираните и от една огромна купчина с отломки като гигантска отрязана глава стърчеше островърхата кула на църква. Американски войници и германски жени се бяха захванали рамо до рамо да разчистват развалините: бутаха колички и товареха с лопати камъните във военен транспортен камион.
На свечеряване изгря огромна луна. Танте Мариане нае някакъв фермер с кола за слама да ги закара до някакво градче, където чула, че все още минавали влакове. И тогава, в тази разтракана и друсаща каруца, Мартин за пръв път си позволи да затвори очи и да поспи.
Когато ги отвори отново, беше съвсем тъмно. Навсякъде имаше хора, млади и стари, жени и деца, войници, все още в униформите от Вермахта… всички те седяха върху купчини от вещи, куфари, сандъци, мръсни чанти. Слезе от каруцата след танте Мариане и Лизл, като се постара да не настъпи една стара жена на ниско столче, стиснала в скута си изящно резбован дървен часовник.
Но той, танте Мариане и Лизл нямаше да останат от тази страна на релсите с всички тези хора. Те минаха от другата страна, защото се надяваха да хванат влак на изток. В грешната посока! Мартин мислеше за фрау Фортмюлер, която ги предупреждаваше, че руснаците са свирепи, оскотели грубияни, които набучвали германските войници на байонетите си и причинявали на жените неописуеми злини. (Какви?, питаха все децата, а фрау Фортмюлер изкривяваше лице в отвратена гримаса.)
Отиваха да намерят майка му. Отиваха в Берлин.
И все пак, ако майка му беше жива, чудеше се Мартин, защо тя не дойде да го вземе. Но не попита.
Затова пък, когато седнаха на перона и се облегнаха на чантите си, Лизл се обърна към танте Мариане:
— Как са били убити? — Мартин знаеше за кого пита: за бащите.