— Децата не бива да задават такива въпроси — скастри я танте Мариане.
— Но аз искам да зная — настоя Лизл.
— Достатъчно е да знаеш, че баща ти е бил смел човек. Направил е това, което е смятал, че е добре за страната му.
— Застрелян ли е бил, или обесен? — не се отказваше Лизл, говореше с непознат, непоколебим тон.
Танте Мариане въздъхна — дълга, дълбока въздишка, по-страшна може би от всеки отговор.
— Обесени. Почти всички бяха обесени.
Мартин чуваше това за пръв път. Той стисна очи и се престори, че отново заспива. Заболя го вратът, но не помръдна. Много важно беше да се преструва добре.
Влакът най-сетне пристигна, беше огромен и ужасяващо шумен — товарен влак. Още преди колелата да спрат, хората се хвърлиха към вагоните: протягаха ръце, за да се хванат по-сигурно над юмруците на другите по закачените на панти стълби, мъчеха се да се покатерят отгоре върху въглищата в откритите товарни вагони. Пазачите бяха само неколцина, все американци, а и те бяха заети да откачат последния вагон. Един от тях стреля няколко пъти във въздуха и изстрелите прокънтяха над главите им. Забранено беше да се качват в товарните вагони, особено в тези, които пренасят въглища — охраняваха ги ревностно заради ужасните прогнози за зимата, независимо че още не беше дошла; скоро въглищата щяха да станат по-ценни и от златото.
— Спокойно, само американци са — каза танте Мариане. — Те не искат да убиват никого, ако бяха британци, щеше да се наложи да си пазим гърбовете.
Мартин харесваше оптимизма ѝ. Когато влакът потегли, вятърът развя косата ѝ във всички посоки. Така изглеждаше по-млада и по-нежна. Някакъв старец ѝ предложи манерка, отказа му, но щедростта на този негов жест се оказа заразителна. Някаква друга жена раздаваше шепи суров овес. Мариане пък разчупи комат хляб. Настроението беше весело, почти превъзбудено. Звездите над тях бяха така ярки и обемни, сякаш бяха много по-близо от тъмните петна на градовете и дърветата, край които трополяха. Кулите на бомбардираните църкви, къщите, шосетата — всичко изчезваше в някаква непонятна каша.
— На баща ти това много щеше да му хареса — каза изведнъж Мариане и здравата стресна Мартин. — Той винаги намираше начин да забърка някоя беля.
Мартин наистина се обърка. Образът на баща му, вместо да се избистри, ставаше все по-неясен.
— Когато беше малък — продължи Мариане, — започна да тренира бокс, за да се опълчи срещу баща си, който беше прекалено строг и праволинеен. Един Фледерман да се боксира! Толкова беше скандално, все едно… — Мариане замълча, опитваше се да намери подходяща аналогия. — Все едно ти да танцуваш степ.
Мартин никога не беше чувал за танца степ. Звучеше му някак фриволно. Като нещо, от което едно момче по-добре да стои настрана. Но пък боксът беше мъжествен спорт. Отказа се, нямаше смисъл да се опитва да проумее тези неща. И бездруго едва чуваше гласа на Мариане сред свистенето на вятъра. Лизл, която седеше от другата му страна, беше заспала. Мартин се остави думите на Мариане да го засипват като водопад. Обичала е баща му. Дотолкова разбираше.
По някое време през нощта влакът спря. Оттам нататък релси нямаше. Съюзниците бомбардирали гарата в Берлин, а след това есесовците я наводнили от страх, че руснаците ще използват огромните ѝ тунели, за да организират инвазията си. Водата от подземията още изхвърляла телата на удавените по улиците. Така им каза един посивял старец, който много държеше да убеди Мариане да не отива в града. Мартин и Лизл слушаха разговора в просъница. „Ами тогава ще стигнем пеш“, отвърна Мариане, явно не беше особено притеснена. А и децата не се възпротивиха. Но удивлението на Мартин от това, че е на свобода, беше поутихнало вече. Краката го боляха, а и пътят беше задръстен от други бежанци. Зората се появи сред сивкава виделина, в която предградията изглеждаха противни и грохнали. Някъде, сред всички тези разпадащи се тухлени стени, го чакаше майка му. Мартин се опита да изпълни съзнанието си само с мисли за нея, но дори не успяваше съвсем да възстанови образа ѝ.
Отне им цял ден да прекосят пеш предградията и да навлязат в града. Едва влачеха крака по тесните, тъмни като пещерни галерии улици, заринати с огромни купчини отломки. Разнебитени фасади на къщите стърчаха сред руините. Сградите винаги ли са били толкова крехки? Все едно са пясъчни замъци, отмити от вълните. Стените на приземните етажи бяха облепени с хартии с надраскани по тях имена и послания. Мартин забеляза, че Лизл се взира напрегнато в тях.
— Изчезнали хора — просъска ядовито Лизл. — Вероятно мъртви.