Сред останките като протегнати нагоре ръце се издигаха самоделни димоотводи.
За последната част на пътуването им Мариане махна на някакъв американски военен джип, който минаваше наблизо. Отначало шофьорът само поклати глава, без дори да поглежда към тях, но войникът на пасажерската седалка го сръга с лакът. Шофьорът намали, спря и им махна с ръка. Мартин се поколеба, преди да приеме поканата, но раните по краката му, а и общата му умора надвиха съмненията. Предупрежденията на фрау Фортмюлер за американците избледняваха като остатъци от отминал живот. Мариане седна отпред при войниците и си говореше с тях на английски, а Мартин и Лизл се сгушиха отзад. Съвсем се изумиха, когато войникът, който ги беше подканил да се качат, се обърна и им подаде блокче шоколад. След това, поне за известно време, всичко друго изгуби всякакво значение. Всичко, освен непривичната сладост на шоколада и хлъзгавото топене по езика. Кога ли за последно беше ял нещо толкова вкусно?
Пристигнаха на улица „Меерщайн“, но тя не приличаше на място, където някой би могъл да живее. Нямаше ги вече високите петнисти чинари по тротоара, нито кипящото от оживление кафене на ъгъла, нито бълбукащия фонтан. И все пак, за Мартин всичко тук будеше отдавна скрити спомени, сякаш нещо изведнъж развърза вързопите, в които бяха заровени те. Миризмата на влажен камък, на гнило и химикали, видът на хората, които изпълзяваха от бомбоубежищата, целите в прах… празният месингов кафез, който висеше в тяхното скривалище, кофата за пикня в ъгъла; ужасните маски противогази със стъклени очи и слонски хоботи.
Мариане слезе от джипа и благодари на американците. Мартин и Лизл, все още лепкави и замаяни от шоколада, изпълзяха с мъка след нея. Мариане извади от джоба на жакета си смачкан плик, поогледа го за миг, а после пресече улицата и се насочи към група жени при помпата за вода, за да попита за посоката. Пликът изглеждаше твърде стар и едва ли можеше много да им послужи, но надписът на него дръпна някаква струна в сърцето на Мартин: беше познал почерка. Почеркът на баща му.
Докато Мариане говореше, една жена при чешмата се опитваше да напълни някаква плетена кошница. Водата изтичаше измежду тръстиковите ленти, но жената сякаш не забелязваше. На бедрото си крепеше бебе, което впи поглед в Мартин.
— Ей там — обади се друга жена и посочи някаква постройка, ако изобщо можеше да се нарече така.
Мариане се загледа пак в плика, като че се надяваше да види някакви други указания, а после поведе Мартин и Лизл към останките от номер 27.
— Тая сграда е пълна — излая някакъв руски войник. — Махайте се!
Мартин се изненада, когато Мариане му обясни нещо на руски. Лицето на руснака се разтегна в широка усмивка.
— Ты говоришь по русски!12 — изненада се той. От устата му се заизливаха още някакви руски думи, после наби пети, възторжен като доволно дете. — Юри! — извика той и скоро всички се оказаха обградени от малка групичка ухилени руснаци, които потупваха Мариане по гърба.
— … Бената Фледерман… — Мартин разпозна името на майка си.
— А! — Мъжът кимна. Лицето му стана сериозно. Каза още нещо на руски.
— Тук ли си живял? — прошепна Лизл. Явно и тя беше впечатлена, че Мариане говори езика им.
Мартин поклати глава. Неговият дом не изглеждаше така.
Руснакът им махна с ръка да го последват.
Предишният им вътрешен двор сега беше засипан с камъни и прахоляк и изглеждаше сякаш нарязан на парчета от многобройни кръстосани отъпкани пътечки.
— Внимавайте да не паднете — предупреди Мариане. Отново беше станала строга и твърда; от онзи свободен дух, който я беше обхванал във влака, не беше останала и следа.
Вървяха след мъжа — през входа, после през тъмния коридор, заизкачваха се слепешком по стълбите. Миришеше на мухъл, зеле и човешки изпражнения. Сухата ръка на Мариане стискаше дланта на Мартин до болка. Но той беше благодарен за тази болка: ако я нямаше, тялото му можеше и да изчезне в тъмнината.
А после се появи светлина. Някакъв мъж седеше пред затворена врата до електрическа лампа. Беше ужасяващо грозен: черен, целият в белези, с ниско чело и войнишка униформа на Червената армия. Щом ги видя да се приближават, той сложи пушката в скута си. Размениха няколко думи с мъжа, когото те следваха, и след като онзи кимна рязко към Мариане, техният водач се оттегли.
Мъжът до вратата не беше особено впечатлен от руския на Мариане. Отвръщаше ѝ кратко, гласът му звучеше като гърлен лай и не приличаше на никой от езиците, които Мартин беше чувал някога. Иззад гърба му от жилището се просмукваше наситена солена миризма на бекон, а и остра воня на алкохол.