Мъжът потропа на вратата, влезе и затвори след себе си, а после се появи отново и им направи жест да влязат. Вътре около кухненската маса бяха насядали мъже и играеха карти. И без да разбира езика им, Мартин се досещаше, че нещо много им е забавно.
Нима тук живееше майка му? С всички тези мъже? Мартин не знаеше какво да мисли. Едната стена беше съвсем срутена, виждаха се само греди, тухли и тръби, между тях — натъпкани стари вестници, за изолация. От ъгъла на покрива капеше и водата пълнеше някакъв леген. Но пък миризмите — пържен бекон с лук, а може би и масло… това бяха деликатеси, каквито не беше вкусвал от години. Устата му се напълни със слюнка. По кухненския шкаф се мъдреха наредени консерви боб и плодове.
Но къде сред всичко това беше майка му? В него се зараждаше ужасяваща мисъл. Миризмите на дявола, би казала фрау Фортмюлер. Край печката стоеше стара жена, а до нея момиче с ярко начервени устни и бузи, облечено само в някакъв разгърден мърляв копринен халат, който откриваше мършавата ѝ гръд с хилави ребра като на пиле.
— Къде е фрау Фледерман? — обърна се Мариане към старата жена и ако тя преди малко ги гледаше враждебно, сега изражението ѝ беше откровено учудено.
— Мили боже! — възкликна старицата, огледа децата и се прекръсти.
Картофите на печката вече димяха.
— Сега ще я повикам — обади се момичето с халата и загаси цигарата си в някаква чиния. Когато минаваше покрай масата, един от руснаците сграбчи китката ѝ и ѝ каза нещо, което я разсмя.
На Мариане обаче никак не ѝ беше весело.
— Ще дойда и аз — отсече тя и отпрати Мартин и Лизл в преддверието. Навън в тъмното, при онзи ужасяващ войник с пушката, дори и Лизл не смееше да гъкне. Електрическата лампа хвърляше дълги призрачни сенки.
Вратата на апартамента най-сетне се отвори. След Мариане излезе друга жена, която за Мартин беше почти непозната: с безизразни, сякаш стъклени очи, слаба, вмирисана на парфюм и пот. Изглежда, беше изпаднала в паника, защото протегна дългите си бели треперещи ръце към Мартин и те, без да го докосват, затрепкаха пред лицето му, над косата и раменете, като че беше сляпа.
— Моето момче! О, моето момче! — промълви жената и рухна на колене. — Милото ми дете!
Мартин искаше да проговори, да я успокои, но не знаеше как.
— О, милото ми момче — повтаряше жената… майка му. Притегли го към себе си и го притисна до гърдите си.
А Мартин само стоеше като дъска, вцепенен, неподвижен, опитваше се да поддържа и двамата изправени.
Трета глава
Фрюлингхаузен, 12 март 1958 г.
Денят, в който Бената срещна Мартин Константин Фледерман, беше необикновено топъл за март. Като че се намираха в Италия или в Гърция, не спираше да повтаря Бената, надяваше се, че така звучи като космополитна личност, като човек, който наистина е пътувал по такива места, усещал е такава жега, макар — разбира се — всички да знаеха, че не е, а и те самите със сигурност не са били на никакви екзотични места, понеже Фрюлингхаузен си е Фрюлингхаузен.
Беше денят на Аншлуса. Петстотин километра на юг Хитлер беше отишъл лично в родното си място — малкия граничен град Браунау на Ин, в Австрия, за да обяви „завръщането на Австрия в Райха“. По радиото непрекъснато излъчваха репортажи за ликуващи тълпи, които развяват знамена, хвърлят цветя и танцуват по улиците.13 Управниците на Фрюлингхаузен, които изгаряха от желание да внесат в града си малко от тази радост, бяха спретнали импровизирано тържество, демонстрация, водена от самия кмет и духовия оркестър. Та кой не би искал да отпразнува обединението на два народа, говорещи немски език? Стремежът към обединение на всички етнически германци, по целия континент, под едно общо знаме беше фиксидея за Хитлер и следователно за Фрюлингхаузен, който напълно подкрепяше този човек, а и партията му.
Бената Грубер беше на деветнайсет години и беше облякла най-хубавата си униформа на Съюза на девойките, БДМ: тъмносиня вълнена пола и бяла блуза, купена с нейни спестени пари; не се налагаше вече да носи онова скалъпено синьо-бяло костюмче, както през първите години, когато се записа — вече имаше истинска униформа с щампата монограм на БДМ. Беше сплела гъстата си коса на две майсторски плитки и знаеше, че изглежда красива и здрава — въплъщение на идеала за германската девойка — онази така почитана „Юнгфрау“14. Тъкмо такива млади жени като нея бяха вдъхновили Хитлеровата концепция за Висшата раса. Нейната роля беше да надува корема, да ражда едно след друго здрави бебета, да насели родината с арийчета, които ще растат здрави и щастливи и ще станат добри германци — трудолюбиви и верни на Отечеството. Или поне това беше идеята, която фройлайн Бребел, тяхната свирепа ръководителка, пламенно пропагандираше; нищо че тя самата нямаше деца.
13
След навлизането на германските войски в Австрия, на 11 март 1938 г., с цел обявяването на „аншлуса“ (сливането) на двете държави и подчиняването на Австрия на управлението в Берлин, на 12 март в Австрия навлиза и Вермахтът, а във Виена е организирано „факелно шествие за посрещане на освободителите“. — Б.пр.