„И в двата варианта мнението ти е ясно — беше отвърнала Мариане. — Просто избери единия.“
Но Албрехт, както винаги, беше потънал дълбоко в размишленията си. Дори не долови раздразнението в гласа ѝ. Той виждаше и чувстваше нещата съвсем ясно и не се занимаваше с незначителни неща. Той беше от онези мъже, които, докато се бръснеха, обмисляха необятни абстракции като неотчуждимите човешки права или проблемите на демокрацията. Поради това той нехаеше за ежедневните грижи.
Мариане успя да се въздържи и само демонстративно въздъхна, извърна се и го остави да се отдаде на работата си.
Когато се върна в банкетната зала, тя завари Графинята да гълчи от инвалидната си количка едно от своите протежета. „Не! Шуман не! — казваше тя. — Все едно да пускаме Вагнер… Не, не. Нещо италианско. Нещо, което е поне толкова декадентско, че да изкара от равновесие всеки идиот в кафява риза, който прекрачи този праг довечера.“
Въпреки напредналата си възраст, Графинята все още беше бунтарка, при това покрай нея винаги жужеше цяло ято млади артисти и светски дами, които имитираха всяко нейно движение. Графинята — французойка по рождение, омъжена за германец — винаги е била противоречива фигура. Като млада е организирала вечерни салони, които се славели с лудите танци и интелектуалните спорове по пикантни теми като модерното изкуство и френската философия. Причината да се омъжи за този така праволинеен мухлясал старец — Графа, по-възрастен от нея с цели двайсет години, когото всички одумваха, че заспивал на масата по време на вечеря, често пораждаше не особено ласкави предположения.
Мариане — продукт на потискащо строго пруско възпитание — винаги се беше възхищавала на Графинята. Тази жена никога не се е страхувала да прекрачи от ролята на домакиня и майка в света на мъжките борби за надмощие и в интелектуалния живот. Тя изказваше мнението си открито и вършеше всичко посвоему. Още когато се запознаха преди много години, когато Мариане беше младата студентка, която се среща с преподавателя си (Албрехт), тя пожела да стане като Графинята.
— Тук е чудесно — каза Мариане и посочи навън към двора. — Мосю Парел е същински вълшебник.
— Човек на изкуството! — заяви Графинята.
Беше почти шест часът. Гостите щяха да започнат да пристигат всеки момент.
Мариане забърза нагоре по стълбите към хладния етаж със спалните, където нейните момичета се бяха сгушили в едно старинно легло с балдахин — реликва от феодалното минало на замъка. Момченцето ѝ Фриц, на годинка — слава богу — беше останало у дома във Вайслау с бавачката си.
— Мамо! — писнаха радостно Елизабет, на шест, и Катарина, на четири.
Елфи, тяхната мила гувернантка със сдържани маниери, вдигна подплашен поглед към Мариане.
— Нали Хитлер ще ни върне Полша? — попита Елизабет, както подскачаше по дюшека.
— Елизабет! — възкликна Мариане. — Откъде изобщо ти хрумна това?
— Чух хер Цепел да го казва на татко — отвърна детето, което все още подскачаше.
— Не — отсече Мариане. — И защо пък реши, че това е нещо, за което трябва да се вълнуваш толкова? Това би означавало война!
— Но тя трябва да си е наша! — Елизабет се закова на място и се нацупи. — А и нали поляците бездруго не могат да се оправят сами, така каза хер Цепел.
— Ама че глупости! — Мариане се подразни, че Албрехт е допуснал детето да чуе такива приказки. Цепел беше икономът на имението им в Силезия и беше ревностен нацист. Албрехт толерираше глупостите му, защото бяха израснали заедно, Вайслау беше все пак малко градче.
— Но тя си е била наша, нали? — настояваше Елизабет. — Преди войната… Нали?
— Елизабет, по-добре се занимавай с нещата, които наистина са твои, а сред тях е и онази книга, от която сега трябваше да четете с Елфи, забрави ли?
Дъщеря ѝ проявяваше прекомерен стремеж към притежание и това сериозно ядосваше Мариане. Детето сякаш беше попило това всенародно огорчение, сякаш самата тя беше станала жертва на някаква чутовна несправедливост. Елизабет разполагаше с множество привилегии, но все искаше още: дали по-нова рокля, или по-хубава пола. Ако ѝ подаряха зайче, тя искаше куче. Ако ѝ позволяха да изяде един бонбон, тя искаше два. Според нея светът съществуваше само и единствено, за да ѝ служи. Сега Мариане, чието възпитание беше белязано от неумолима пестеливост и лишения, постоянно се ужасяваше от това взискателно и самонадеяно същество, което беше отгледала.