И така, след кафето Бената пристигна на градския площад заедно със своя ескадрон от ококорени девици. Кметът на Фрюлингхаузен беше изгряваща звезда в местната организация на Нацистката партия и минаваше за желан бъдещ съпруг. И тъкмо през този следобед, поне сред девойките от БДМ, които заемаха местата си пред подиума, цареше оживеното очакване, че ще се повтори сценарият „Пепеляшка на бала“.
Но макар че беше доста обещаващ, кметът не беше нито красив, нито кой знае колко чаровен. Лицето му беше тлъсто и кръгло, а като говореше, по челото му избиваха вадички пот и се лееха по страните му, препречвани тук-там от някоя брадавица. Но пък пращеше от увереност.
— Днес ние отваряме вратите за една нова и важна ера… — Той почти докарваше стакатото на самия Хитлер, но думите му се губеха: или вятърът ги отнасяше, или каменните стени на седемвековната църква зад него ги попиваха. — Днес ние поемаме по пътя на една възродена в цялата си мощ обединена германска нация…
Бената умираше от скука. Не се съмняваше, че може да привлече вниманието на тоя тъпан. Но за какво ѝ е? Дори самата мисъл да застане до него, нежели да го целуне, я отвращаваше. Предусещаше миризмата му: на пот и мухлясала вълна, а изотдолу — на кочина. И той, както толкова много други младежи в града, живееше със семейството си в стопанство, което почти безуспешно се бяха мъчили да управляват през последните незнайно колко века. Когато дойде жътва, и той ще излезе на полето заедно с всички останали, ще събира сено и ще се поти като прасе.
Бената се заизмъква сред тълпата, като много внимаваше да не привлече вниманието на фройлайн Бребел. Когато най-сетне се отдели на свобода, тя свърна по онази малка пешеходна алея, която излизаше до воденицата и аптеката на Байдерман, откъдето беше решила да си купи мехлем, с който се надяваше да се отличи от другите, с техните напукани от праха за пране ръце, или по-точно — от всички във Фрюлингхаузен. Но за какво ли? Кой би забелязал? За кого? И тези въпроси бяха съвсем на място. Но дори и само въпросите я караха да се вълнува. Да, тя беше предопределена да получи нещо по-добро от живота във Фрюлингхаузен.
И не щеш ли, точно в този момент, както завиваше край ъгъла, Бената се оказа пред най-красивия, най-изискания мъж, когото някога бе виждала. Той се беше облегнал на стената на воденицата и палеше цигара, при това облечен в чудесен костюм. Бената на мига го прецени: нещо като английска вълна. А обувките!… Лъскава, червена волска кожа. Мъжът беше висок и слаб, и — несъмнено — с аристократична кръв.
— Извинявайте — започна той, поизправи се и погледна през рамо дали не ѝ пречи да мине. — Не исках да…
Бената пламна.
— Не, не, просто не очаквах да видя тук когото и да било.
— Защото всички са така завладени от ораторското майсторство на кмета ли?
Бената се разсмя, изненадана. И говорът му беше префинен, езикът — изискан, а сарказмът му беше също тъй неприсъщ за Фрюлингхаузен, както и видът му.
— Слушахте ли го?
Мъжът сви рамене и дръпна замислен от цигарата, която най-сетне беше успял да запали.
— Присъствах.
За миг и двамата замълчаха. Бената усети много силен порив да пооглади полата си и да изправи възела на връзката си — сигурно беше се закривила — но се въздържа и остана съвсем неподвижна, впила поглед в него.
— Скука — промълви накрая тя и така се изненада на собствената си дързост, че сърцето ѝ заби учестено.
Мъжът се усмихна:
— Речта или Аншлусът?
— И двете. — Бената сви рамене в опит да се престори на отегчена изискана дама. Мъжът се разсмя. Тя изтръпна от страх: дали не беше казала нещо глупаво?
— Аншлусът… — поде мъжът и се оттласна от стената — не е никак скучен. — Той протегна ръка. — Кони Фледерман. Какво ще кажете да ви почерпя кафе някъде наблизо и да го обсъдим?
Ръката му беше топла и суха и щом я докосна, по вените ѝ рукна болезнена възбуда, като поток от стружки. А и очите му бяха почти зловещ нюанс на синьото — не бледо като нейните, а наситената синева на озареното от ярко слънце Северно море, или синьото на онези малки цветчета, които всяка пролет завземаха за няколко дни Фрюлингхаузен.
Но как би могла да каже „да“? Оказа се парализирана от липсата си на въображение. Фройлайн Бребел и другите момичета щяха да я търсят. Бяха си организирали традиционна германска вечеринка и след речта на кмета смятаха да отидат направо в гостната на Олга Майснер и да си направят концерт на пиано.