— Няма да мога — отвърна учтиво Бената, при това с неподправена тъга, — но благодаря за поканата.
— Но защо? — настоя той. — Нима се налага да се върнете при онзи досадник?
— Не, трябва да се върна при отряда си.
— Аха, при отряда, ясно! — Той присви очи и я премери с поглед. — Не сте ли твърде пораснала за съюза на малките хитлеристки?
— Не, не, не тази организация. Аз съм в девическото крило — обясни Бената, изненадана от грешката му.
Той сви рамене.
— Добре де, който и да е от тези… отряди. — Той изрече последната дума с явно презрение и Бената се изчерви още по-силно, почувствала колко дълбока е бездната между тях. Успя да каже само:
— Довиждане.
— Момент… Нима ви разстроих? Не исках да ви обидя, това си е мое… както и да е… — Той се поклони театрално и свали несъществуващата си шапка. — Неописуема е радостта ми, че се срещнахме, прекрасна девойко.
Същата нощ Бената се въртеше и мяташе в постелята си в неугледната таванска стаичка, под прогнилите улуци на малката селска къща на семейство Грубер, която делеше с двамата си братя, и безброй пъти преповтаряше в съзнанието си пропуснатия си шанс и омайващите възможности, които ѝ беше предложил онзи мъж. Как така се беше оставила вечеринката на фройлайн Бребел да я спре. Това беше нейният миг, възможност, която самата съдба ѝ беше поднесла, а тя отказа! След като стигна до това ужасно прозрение, семейният дом ѝ се стори още по-мухлясал и влажен, започна да вижда много повече следи от износване по одеялата, а хъркането на братята ѝ зазвуча още по-грубо и тъпашко, като че грухтяха заспали нерези.
През следващите няколко дни Бената постоянно се мусеше и часове наред седеше сред избуялите плевели зад къщата им, загледана в небето, вместо да помага на майка си с прането на чужди дрехи.
Семейство Грубер бяха бедни дори по стандартите на Фрюлингхаузен. Бащата на Бената, който отдавна си беше отишъл, беше зидар — както и баща му, и дядо му преди него — нает основно в градската лудница: една от онези потънали в мухъл и хаос институции, поместена в сграда, която някога е била манастир и постоянно трябваше да се ремонтира и достроява. Техният дом беше една от седемте постройки, лепнати до северната стена на поземления имот като мръсни полипи. В топлите летни нощи семейство Грубер заспиваха под крясъците и стенанията на разстроените въдворени.
Само Бената от трите деца, които бяха останали в родния дом, нямаше доходоносно занятие. Двамата ѝ братя бяха намерили работа в строителството на пътища по Четиригодишния план на Хитлер и скоро започнаха да изтъкват факта, че и Бената би могла да се възползва. Работа за жени също имало. Но Бената предпочете да помага на майка си с прането и кърпенето. Не искаше да се захваща задълго с нищо, което би могло да я задържи във Фрюлингхаузен. Имаше си причина: в истинския ѝ живот, в истинското нейно бъдеще, тя смяташе да замине за Берлин и да си намери работа като машинописка или нещо такова, макар че никога не беше се докосвала дори до пишеща машина.
А и фрау Грубер се радваше на мечтите на Бената и това доста дразнеше другите ѝ деца. Бената ѝ беше любимка, петото от шестте ѝ деца, а и далеч надминаваше по хубост другите момичета. Не беше тайна за никого, че в сравнение с братята и сестрите си тя беше най-неспособната и най-мързеливата. Фаулпелц15 — така я наричаше най-голямата ѝ сестра Лоте, „мързеланка“, но това прозвище съвсем не беше обичливо.
Бяха накарали всички по-големи деца да започнат работа още на четиринайсет и ги бяха изхранвали със загнили картофи и супа от корени на глухарчета. Така беше през онези тежки времена, през войната и след това. Те завиждаха на Бената за привилегиите, които имаше като част от Хитлеровото поколение, онези млади, горди идеалисти, изпълнени с възторг за бъдещето.
Бената не се интересуваше особено много от политика, но въпреки това беше се заразила от тази жажда за възможностите, които новият режим предлагаше. А фрау Грубер, която години наред беше живяла сред лишен от емоции реализъм, най-сетне сякаш беше открила в бляновете на Бената потъпканата си способност да копнее. Тя се отнасяше с неприсъща толерантност към всички онези непрактични измишльотини в главата на най-малката си дъщеря, които у другите си деца би избила още преди да им хрумнат.