Бената среса косата си и когато майка ѝ понечи да я сплете на плитка и да я увие около главата ѝ, както обикновено в неделя, тя поклати отрицателно глава и прибра косата си в по-модерна прическа, по американски, с три ролки в основата на тила. По-малкият брат на Бената тропаше по вратата на спалнята и пееше на фалцет стари любовни балади.
Когато най-сетне стана осем часът, Бената седеше, облечена в най-хубавата си рокля — традиционен баварски сукман в синьо и червено на цветчета, който преди беше на голямата ѝ сестра — и беше обула нейните официални обувки, които доста ѝ стискаха. Седеше и се правеше, че е много залисана в бродерията си, а майка ѝ нареди сладки в чиния и отвори една бутилка от сливовия шнапс; раболепието, което демонстрираше, беше наистина срамно. До осем и петнайсет, когато щабен офицер Мартин Константин Фледерман най-сетне почука на вратата, Бената вече не само се беше изнервила, но и не ѝ беше минало, та го посрещна съвсем хладно, при това с поглед, насочен към часовника:
— Щабен офицер Фледерман. Вече се чудех дали не ви е спипало някое от кучетата на хер Шулте. — Тази нахална реплика накара фрау Грубер да зяпне от учудване.
— Опитаха се — отвърна Кони с усмивка. — Но аз бях много бърз. Моля ви, наричайте ме Кони.
И без повече да си разменят любезности и най-вече без да се черпят със сладки или шнапс, Кони и Бената тръгнаха. Щом излязоха от къщата, луната светеше ярко и спортният хорх на Кони лъщеше с неземен блясък. Бената усети острия мирис на зимната гнилоч: на сено, покривало вече цял сезон зеленчуковата градина, сплъстено от влагата и сланата, а се долавяше и вонята на труп на някакво животно. Но все пак над всичко това се усещаше чистият, свеж лъх на пролетта, на подранилите цветове на цвеклото и кукуряка. Кони ѝ отвори вратата и докато минаваше през прага, Бената не можеше да се начуди на късмета си.
— Какво ще кажете за „Златният лук“? — попита Кони с тон, в който се долавяше подигравка към мястото и провинциалната му превзетост, въпреки че самият той го предлагаше.
— Разбира се — усмихна се Бената, влязла в тона му, като че не бяха двама непознати, впуснали се в простичкия ритуал на ухажването в някакво затънтено кътче на Райха, а изискани светски любовници, които вече се познават доста отблизо и разиграват роли: преструват се на селяндури, които се срещат за пръв път, сред някое от блатата в периферията на империята. Преструват се, че изобщо не знаят кои са и накъде са се запътили. Преструват се, че завършекът на тази тяхна случайна среща не е вече предрешен.
Защо нещата за тях започнаха с тази фалшива фамилиарност? Този въпрос много смущаваше и объркваше Бената; и все пак, това начало сякаш беше съществено, дори неизбежно, за поддържане на въодушевлението. След време, когато отново щеше да има време за мислене, много щеше да се чуди. Дотогава и Кони, и старата фрау Грубер вече щяха да са мъртви, а братята ѝ — убити на фронта. Тогава вече нямаше да е останал нито един от тези, които знаеха.
В „Златният лук“ Бената и Кони седнаха до камината, където пламъците блещукаха приятно, а Кони поръча от местния сайдер и шницели. Бената се изненада, това си беше направо комично — лъскав щабен офицер от Берлин да поръчва такива неща.
— Е, кажете ми — поде той, когато сайдерът вече беше пред тях, а мазният йегершницел17 вдигаше пара от платото, — какво мислите всъщност за всичкото това маршируване и козируване и за репатрирането на всички етнически германци от цяла Европа?
Този въпрос шокира Бената с подтекста си и с наглия си тон. „Това сигурно е някакъв номер — помисли си тя. — Не беше ли казал самият той, че е тук по някаква работа?“
— Мисля, че Фюрерът проявява благосклонност, като ги връща в Хаймата. А освен това германският народ има нужда от повече жизнено пространство — изрецитира набързо и объркано Бената онова, което фройлайн Бребел все им повтаряше.
— Кой ви наговори всички тези неща? — попита Кони през смях.
— Никой, така мисля — отвърна Бената и се поизправи в стола си.
— А за всички онези арестувани: опонентите на режима, комунистите, евреите…?
Бената впи в него невярващ поглед. Та така разпитваха само предателите. А и основанието за този въпрос ѝ беше доста неясно: във Фрюлингхаузен със сигурност нямаше много арестувани. Тя наведе поглед към ръцете си и усети как кръвта ѝ се надига към бузите.
— О, не! Разстроих ви! Горката невинна девойка — каза Кони отново с онзи театрално приповдигнат тон. — Не бих искал да ви обърквам с приказките си. Добре тогава, да си говорим за известния сайдер на Фрюлингхаузен. Наистина ли е толкова хубав, колкото твърдят арогантните ви пивовари? — Той отпи голяма глътка и направи комична гримаса, уж като на дегустатор. — Наистина ли слагат чорап във всяка бъчва?