— Само в бъчвите, които пазят за посетители… като вас! — Бената се беше съвзела и се зарадва, като чу, че се смее на шегата ѝ.
— Не отричам, вкусен е. — Той остави чашата си на масата и намръщен, добави: — В Берлин имаме само бира.
— И шампанско. Не съм ли права? В Берлин има барове, където сервират само шампанско, нали?
— Точно така. — Кони се наведе напред и хвана ръката ѝ. Побиха я тръпки. — Ще дойдете ли с мен в един такъв, мадмоазел Грубер?
— Странна птица сте! — възкликна Бената, не можа да се сдържи и за момент се уплаши, че е развалила театъра, който играеха.
Кони отметна глава назад и се разсмя от сърце.
— Не се съмнявам, че сте права, фройлайн. И трябва да ми обещаете да ми го напомняте всеки път, когато се държа като дръвник.
След това вечерта мина приятно. Повече не си говориха за политика, а Кони сякаш проявяваше неподправено любопитство да научи всичко за нея. Никой никога не беше задавал на Бената толкова много въпроси — за семейството ѝ, за детството ѝ, за града ѝ, а за отряда към БДМ на фройлайн Бребел Кони прояви особено любопитство. Сайдерът помогна на Бената да се отпусне и да усети някаква особена свобода и лекота. През очите на Кони тя виждаше себе си в съвсем нова светлина. Тя беше не просто красива и млада, не само щеше да ражда здрави и безстрашни арийски деца, а и жена, която умее да разказва интересни истории. Ами животът ѝ? Монотонното, скучно ежедневие на провинциалното градче се оказа тема, достойна за вниманието на този мъж: карнавалът, на който миналата година я бяха коронясали за кралица, смотаният месар, който вечно бъркаше поръчките на всички, прасетата на фрау Мелцер, които веднъж бяха избягали и нахлули в двора на лудницата. Кони сякаш не можеше да се насити на разказите ѝ. И всеки път, когато коляното му се отъркаше о нейното, във вените ѝ сякаш протичаше електричество.
Когато отново стигнаха до „Крензих“ номер 7, всички прозорци бяха тъмни. Фрау Грубер не би останала будна след десет, дори и при такива извънредни обстоятелства. Кони изскочи от колата и притича да отвори нейната врата. Бената също излезе и щом се облегна на все още топлите ламарини, Кони се наведе към нея и я целуна леко и умело, като с една ръка надигаше брадичката ѝ. Това беше нещо съвсем различно, нямаше нищо общо с грубите аванси на Херберт Шмит или с непохватните целувки на Торстен Финкерберг, и тя почувства как цялото ѝ тяло потръпва от допира на гладко избръснатата му брадичка, а как само се навеждаше към нея…! Тя се отпусна сред омайващата миризма на детелини от афтършейва му и на пресована вълна от костюма.
— Ще мога ли да те видя пак? — попита той. — Утре заминавам, но ако кажеш „да“, ще се върна след две седмици.
— Да — отвърна тя, изоставила и стратегиите и свяна.
— Значи е решено. Ще изчакам, докато влезеш, за да съм сигурен, че си в безопасност.
И после Бената тръгна по тясната пътечка и се вмъкна в грозния, но уютен дом на детството си, който сега ѝ се струваше променен завинаги. Тя беше девицата, срещнала своя принц.
Четвърта глава
Замъкът Лингенфелс, юни 1945 г.
Момченцето, седнало на пейката пред Мариане, беше умалена версия на баща си. Същите шокиращо сини очи, същите високи скули и прави, елегантни черти. Поведението му обаче беше със сигурност съвсем различно от това на баща му като зрял мъж, но не само: беше различно и от поведението на баща му като малко момче. Този Мартин беше сериозен, безстрастен и напълно се владееше, а онзи Мартин беше вечно въодушевен, остроумен и спонтанен. Лицето на този Мартин беше като затворена врата. Господ му е свидетел, имаше си основателни причини; Мариане нямаше никога да забрави онзи момент, когато го видя за пръв път — как бледото му личице надничаше през прозореца на онова ужасно нацистко сиропиталище.
— Боли ли те? — попита Мариане, докато изпъваше охлузения крак, заради който бяха влезли вътре.
Мартин поклати отрицателно глава.
— А тук?
Детето отново поклати глава, но този път потръпна.
— Добре. Ще го промием, ще го превържем и ще стане като нов.
Мариане натопи една кърпа във вода и я притисна към кървящата рана. Дори през кърпата усети, че вътре има набита мръсотия. Но той не плака.
Беше паднал лошо. Двамата с Фриц играели на някаква игра, катерели се по гредите на стария обор. Естествено, идеята е била на Фриц. Синът ѝ постоянно си навличаше неприятности. Като че цялата му припряност, всичките пакости и необмислени глупости, които беше потискал по време на травмиращото им пътуване на запад от Вайслау, се бяха завърнали удвоени. От кого беше наследил тази пакостническа жилка? Нито тя, нито Албрехт като деца са били импулсивни и неорганизирани. Дори Елизабет, колкото и да беше своенравна, поне внимаваше.