За щастие, подът на обора все още си беше просто отъпкана пръст. И Мартин се беше приземил като котка. Късмета си явно беше наследил от баща си — него все го спохождаха щастливи случайности… поне докато не му изневериха.
— Е, сега вече ще знаете, че не бива да се катерите по тези греди. Мисля, че не е необходимо да тревожим майка ти с това, стига да обещаеш, че вече ще внимаваш. Освен това… — Мариане повдигна вежда. — … обещай ми да не позволяваш на Фриц да те вкарва в беля. Той понякога се държи като същинско циганче.
— Добре. — Гласът на Мартин беше така сериозен, но и така детински. Понякога забравяше колко малък е всъщност. — Обещавам.
Мартин не заплакваше лесно. Мариане беше се убедила вече, когато се разделяше с онова момиченце от Детския дом, Лизл Стравицки. Явно я беше обичал. Но когато откриха семейството ѝ, или по-точно останките от него — една измъчена леля с три малки деца, баща ѝ бил мъртъв, а последната информация за майка ѝ беше, че е била в Аушвиц — дори очите на Мариане се насълзиха. Горкото момиченце се хвърли към него, прегърна го, започна да плаче и да вика така, сякаш малкото ѝ сърчице всеки миг щеше да се пръсне, но той се държа стоически.
Мариане завърза и последната копринена лента около раната.
— Защо не седнеш в кухнята при Елизабет и Катарина да им помогнеш да обелят граха?
Мартин леко отвори уста, като че се канеше да каже нещо.
— Какво има? — попита Мариане и сложи ръка на другото му коляно, здравото, потресаващо кокалесто коляно.
— Кога ще мога да я видя? Майка ми.
— Скоро. Обещавам.
Бената се беше разболяла от дифтерия само седмица след като пристигна в замъка Лингенфелс. Казваха, че понякога се случвало така: тъкмо успееш да стигнеш до безопасно място и те спохожда болестта. Мариане и децата ѝ се бяха ваксинирали в английската болница в Брауншвайг. Тъй като бяха съпругата и децата на Албрехт фон Лингенфелс, ги бяха класифицирали като „Опфер“ — жертви на фашизма, и се ползваха с добро отношение от страна на британските власти, които дори им махнаха да минат с каруцата си и да изпреварят дългата опашка от други бежанци на границата между зоните. Минаха през безкрайна редица от сломени нещастници: повечето бяха старци, жени и деца, бежанци от изток. Мариане се чувстваше виновна, че ги прережда. Та какво право на специални привилегии имаха тя и децата ѝ? Дори това, че имаха и каруца и кон, беше вече същински късмет.
Бената обаче не беше получила никакви привилегии. Не беше се опитала да си осигури протекции като вдовица на Кони Фледерман — активен член на съпротивителното движение, при това екзекутиран от нацистите. Нямаше как да не се признае, че нещата в окупирания от руснаците Берлин бяха по-различни. За почти всеки руснак германците си бяха германци. Тя беше просто вдовица на германец, при това красива, което не беше в нейна полза. Мариане никога нямаше да забрави похотливите войници около масата, нито отвратителната тясна спалня със затворените прозорци, нито миризмата на разврат. Беше пристигнала твърде късно. Беше обещала на Кони, че ще се грижи за безопасността на съпругата му и детето му, а се беше провалила.
След като настани Мартин в кухнята в пълна безопасност, Мариане изпра окървавените парцали, които някога бяха роклята за причастието на Елизабет. Бяха я получили миналата седмица в един огромен пътнически сандък, доставен, колкото и да е странно, в каросерията на американски пощенски камион. Като видя сандъка, сърцето ѝ се сви. Преди години Албрехт беше настоял да го изпратят при роднини в Цюрих на съхранение, и сега се появиха като подарък от един прозорлив мъртъв мъж.
„Живеем насред нищото, Албрехт!“, беше възнегодувала Мариане, когато Албрехт предложи да опаковат ценните си вещи. „Едва ли някоя армия ще се занимава точно с Вайслау.“
Но Албрехт се оказа прав. Руснаците бяха минали с маршова стъпка през самия град и решени да компенсират загубите си, прибираха всичко — от велосипеди до стенни часовници, и дори сълзливите гоблени на баба Фон Лингенфелс. Набираха гаранционен фонд за кървавия дан, платен през войната, като че плячката можеше да върне мъртвите им близки.