„Най-сетне им видя сметката, нали, малка комунистке!“ Мариане сякаш чуваше реакцията на Албрехт при вида на накълцаната копринена рокля. Така се шегуваха помежду си. Преди време Мариане обичаше да изтъква, че изисканите дрехи и изящната посуда са буржоазни баналности, които отвличат вниманието от истински скъпите неща в живота: музиката, поезията, театъра, картините…
А самото твърдение също беше буржоазно. Войната показа това съвсем ясно. Музиката, поезията и изкуството също бяха лукс. Всичко, без изключение, отвличаше вниманието от изначалната борба между живота и смъртта.
Но имаше и нещо, което Албрехт не беше проумял тогава, когато прибираше вещите им в сандъка: тази култура, която беше създала всички тези скъпоценни неща и им беше придала стойност, щеше сама да се принесе в жертва, и то абсолютно, без остатък, и нейните символи щяха да бъдат напълно лишени от смисъл. За какво ти е сукман от китайска коприна, ушит от най-добрата шивачка във Вайслау, ако няма какво да обуеш? Или пък каква полза от сервиза от майсенски порцелан, при това транспортиран, без да се отчупи дори ръбче от нито една чиния, след като няма чай, нито хляб, нито дори маса за хранене? Той беше предвидил бедствието, но не доживя да види до какви мащаби стигна то.
— Мамо! — Вратата на банята се отвори с трясък. На прага стоеше Катарина. — Американският фюрер дойде.
„Американският фюрер“ — така децата наричаха лейтенант Питърман, отговорника за възстановяването на Еренхайм и околностите му. Той от самото начало се държеше много добре със семейство Лингенфелс, а към Мариане се отнасяше с особено страхопочитание, защото беше напълно убеден, че във вените ѝ тече кралска кръв (а тя всъщност не носеше и капка) и че съпругът ѝ е бил приятел на американския генерал Патън (а това беше сериозно преувеличено, тъй като Албрехт никога не беше се срещал с този човек). Мариане не му беше внушила нито една от тези идеи, но не си направи труда да коригира впечатленията му. Питърман беше полезен съюзник. Беше включила неговата готовност да съдейства в плана за издирването на осиротелите роднини на съратниците на Албрехт, жените и децата, за които така пламенно беше обещала да се грижи на онзи отдавнашен Есенен бал на Графинята. „Командирът на жените и децата“, нали така я нарече Кони. Тогава ѝ се стори обидно, все едно не я допускаха до сериозната конспиративна работа, напомняха ѝ, че тя все пак е жена и ролята ѝ е само да събира останките. Но през годините след това беше започнала да придава на думите му по-различен смисъл: тя беше последният останал боец, пазителят на ключа на последната крепост.
Но така и не стана напълно ясно какво се очакваше да прави с него. Поне можеше да уважи даденото обещание и да се опитва да следи какво се случва с жените и децата на мъжете, които се бяха събрали на съвещанието през онази нощ.
— Фрау Фон Лин-ген-фелс — излая Питърман с обичайния си шеговит тон. От неговите уста името ѝ винаги ѝ звучеше комично с това твърдо „г“ и с насечените срички.
— Лейтенант — поздрави на свой ред Мариане. Тя забеляза, че зад Питърман стои друг мъж: висок, кльощав, в опърпана униформа на Вермахта, но с изтръгнати нашивки. Мъжът не отделяше очи от обувките си. Немски военнопленник. Имаше хиляди такива в британските и американските лагери, където интернираха всички бивши врагове. Мариане ведро попита: — Нима сте намерили някоя от жените в моя списък, онези, чиито имена започват с Фрау? — Това беше неговата шега, когато му даде списъка на съпругите, които търсеше: „Значи, да търся тези, чиито имена започват с Фрау?“.
— Уви, не съм. — По лицето му пробягна сянка. Явно не беше обърнал особено внимание на списъка. — Но ви доведох човек, който да ви помага с работата в замъка.
Погледът на Мариане се отмести към другия мъж и очите ѝ за миг срещнаха неговите. Те бяха бледи, почти прозрачен нюанс на синьото, а лицето — широко и неочаквано красиво.
— Хер Мюлер е един от задържаните в нашия лагер. А предполагам, че малко помощ няма да ви е излишна. Сръчен е. Преди войната е работил във ферма, нали така? Bauernhof?18 — попита Питърман, като погледна мъжа.
Мъжът погледна неразбиращо към Питърман, а после и към Мариане.
Мариане обаче разбра: не беше земеделец.
— Както и да е — намръщи се Мариане. Не ѝ се нравеше идеята да разчита на помощта на бивш нацист, пленник на американците. Един господ знае що за човек е, що за войник е бил. А на всичко отгоре беше и неин сънародник. — Нямаме нужда от помощ.
— Извинете ме, фрау Лингенфелс, но… — Питърман отстъпи крачка назад и заоглежда фасадата на замъка. — Там горе има счупени прозорци, някои от плочите на покрива са паднали, а и… — Той отново се обърна към нея: — Идва зима. Ще ви трябват дърва.