Питърман отново се извърна към мъжа и с жестове имитира цепене на дърва.
— Можеш да цепиш дърва, нали? Holz?19
Мъжът кимна утвърдително.
— Е? — Питърман, присвил очи, питаше Мариане: — Това ще ви е полезно, нали? Не бих искал да мръзнете тук, при все че наоколо има толкова много дървета.
Мариане въздъхна.
— Представяте нещата така, че ми е много трудно да откажа.
— Чудесно. Значи, другия четвъртък. Имате брадва, нали?
Вечерята им, както обикновено, се състоеше от почти безвкусна супа. Мариане така и не се беше научила да готви. Като малка я глезеха, тя беше любимата умна дъщеря на заможен вдовец, който вярваше, че за една жена е по-важно да е добре образована, отколкото да е добра домакиня. Поради това тя беше чела Гьоте и Шопенхауер, а не готварски книги.
— Значи ще си имаме роб, така ли? Тук, в нашата къща ли? Веднъж седмично? — попита Елизабет.
— О, престани! Няма да е роб, в никакъв случай — сряза я Мариане. — Откъде ти хрумна това?
— Ами той всъщност е точно роб — възнегодува Елизабет. — Такива са всички военнопленници. Чувала съм го от хер Кофел. Робски труд. В разрез с международните разпоредби. Каква е разликата с това, което правехме ние, когато държахме властта?
— „Ние“ ли!? — ужасена повтори Мариане. — Ние никога не сме били нацисти. Не го забравяй.
Елизабет сви рамене.
— Все пак няма да му се плаща за труда.
— Ако случайно не си забелязала, точно сега ничий труд не се заплаща. Освен това, сигурна съм, че за него идването тук веднъж седмично да цепи дърва ще е приятно разнообразие в сравнение с онзи лагер; там, доколкото зная, е непоносимо. — За тези интернати се носеха слухове, че хората там умирали, че ги държали просто в изоставени ниви, че за въдворените нямало подслон, нито къде да се скрият от слънцето, че копаели дупки и спели в тях. Но Мариане не вярваше на повечето слухове, които жителите на Еренхайм разпространяваха. Тя се обърна към сина си: — Фриц, трябва да седиш като мъж, престани да шаваш.
— Много хора ли е убил през войната? — попита приглушено Катарина. — Затова ли е пленник?
Мариане се вгледа в по-малкото си момиче. Тъмнокосо, с невзрачно лице, вечно умислено… Нейните реакции никога не бяха прибързани и така добре ги претегляше. Точно като Албрехт. Мариане въздъхна:
— Не зная, мила. Много хора са затворници. Има дори момчета на вашата възраст, които едва ли различават единия край на пушката от другия. Не зная какво е направил хер Мюлер.
— Каквото и да е, е нещо лошо — промърмори Елизабет.
— Елизабет, прекаляваш, сериозно ти казвам — отново я скастри Мариане. — Първо, изобщо не съм искала помощта му. Но така или иначе ще ни помага. Ще сече дърва, за да можем да изкараме зимата, и трябва да сте му благодарни за това.
Последва тишина, в която Мариане имаше време да осмисли собствените си думи. „Така ли смяташ, че трябва да се прави? — сякаш чуваше тя въпроса на Албрехт. — Значи, когато правиш избор, личните облаги надделяват над морала.“
Да. Не. Какво значение има къде ще работи този човек — дали тук, в замъка, или за американците? И в двата случая той е военнопленник. Кони щеше да е на нейното мнение, нали? Мариане разсипа последните остатъци от супата по паниците.
— Ама сигурно е имал „Лугер“ — предположи Фриц. — Дали още е у него.
— Не — отвърна убедено Мариане. — На германците не им е позволено да носят оръжие. Може ли вече да поседим и спокойно да си довършим вечерята? — Тя се обърна към Мартин, който не беше казал и дума през цялото време. — Би било чудесно, нали?
След вечеря Мариане се качи да види как е Бената.
Беше я преместила в едно от слугинските помещения над кухнята — всички сега спяха в тях. Това бяха най-удобните стаи в целия замък. През студените месеци щяха да се отопляват от огъня в огромното огнище долу. Онези просторни спални във фасадната част сега бяха мрачни и мразовити, задръстени от нацепените останки от някогашните легла с балдахини. Още щом пристигна, Мариане огледа замъка и с отвращение откри в какво състояние го бяха оставили. Та що за човек би нацепил на трески такива ценни антики? Поражения имаше и в голямата бална зала: роялът беше строшен, клавишите от слонова кост — изтръгнати, а струните стърчаха на всички посоки като крачета на гигантски паяк. Това вероятно беше дело на нацистите: малко преди края на войната бяха настанили в замъка Лингенфелс войниците от някакво поделение. В един от ъглите на двора още стояха струпани празните консервени кутии от дажбите им — месо, череши и бели аспержи. Но нищо чудно жителите на Еренхайм да са отговорни за разрухата. В последните дни на войната, след като се изнесли нацистите, много от жителите на града се укрили в замъка от настъпващите към града американци, защото били убедени, че те ще ги изнасилват и убиват. А и Мариане не отричаше, че еренхаймци са способни да нанесат такива поражения. Та те са просто шепа хора, изолирани от външния свят, женени неминуемо за нечий братовчед, чичо или брат, които не можеха да се освободят от средновековния си слугински манталитет и приемаха хората от замъка като потисници. Всички са били и пламенни нацисти, доколкото можеше да прецени Мариане. Поради това за тях тя и децата ѝ бяха семейството на предател, човек, който се е опитал да посегне на живота на любимия им Фюрер, при това издънка на рода Фон Лингенфелс.