Выбрать главу

Мариане се спря, бръкна в джоба, където беше сложила писмото за Бената. На пипане беше хладно и омекнало след толкова време и от допира с него адреналинът ѝ рязко се покачи. Почука лекичко на вратата на Бената.

Във войнишкото походно легло, което Мариане беше приспособила за нея, Бената вече не беше красивата, румена селска девойка. Мариане беше скъсила русата ѝ коса, за да не я мъчат паразитите, и така остригана, изглеждаше съвсем слаба и измъчена от тежкия си живот: закръглените ѝ бузи бяха хлътнали и бели като хартия, а очите — огромни и потъмнели. Все още беше красива, но това беше болезнена, потъпкана красота.

Мариане постави подноса със супата и водата до леглото и очите на Бената затрепкаха и се отвориха.

— Мартин добре ли е? — попита Бената и мигновено се закашля.

Мариане вдигна пръст към устните си:

— Шшшт! Добре е. Двамата с Фриц постоянно измислят какви ли не момчешки лудории. Полезно е да растат здрави и палави.

— Не е… — опита да продължи Бената, но кашлицата отново пресече думите ѝ. — Не е болен, нали?

— Напълно здрав е. — Мариане не спомена за падането.

Бената кимна, но очите ѝ все още издаваха тревогата ѝ.

Преди да започне войната, Мариане си беше представяла, че Бената ще народи цяла орда момиченца и момченца, че ще властва с твърда ръка и мъдро спокойствие над своя малък матриархат. Кони винаги беше мечтал за голямо семейство, поне пет или шест деца — нещо съвсем различно от неговото собствено самотно детство, без братя и сестри. Какво се беше случило през това време? Дали не е помятала? Дали не е страдала от безплодие? Кони никога не ѝ беше доверявал семейните им тайни, а с Бената никога не са били толкова близки, че да разбере от нея. Каква ирония! Тъкмо тя, кокалестата жена с плоска гръд, се оказа по-плодовита.

Мариане седна на ръба на леглото и поднесе към устата на Бената лъжица бульон от последните запаси, които бяха успели да измъкнат от Вайслау.

Бената послушно отвори уста.

Щом се наведе с лъжицата към нея, писмото изшумоля в джоба ѝ. Време беше, крайно време беше да ѝ го предаде. Но толкова ѝ беше трудно да се раздели с него! Кони ѝ го беше дал последния път, когато се видяха. За съпругата ми, Бената Фледерман, така пишеше на плика с неговия издължен, тесен почерк, изненадващо елегантен за мъж. Тя трябваше да го предаде на Бената, в случай че той умре. А този път, когато беше поискал помощта ѝ, тя не се съпротиви.

Но когато заговорът им пропадна и Кони действително умря, Мариане разбра, че не може да предаде писмото. Беше твърде опасно, защото Албрехт беше в затвора. От покушението до процеса и обесването на Албрехт изминаха шест месеца. И през всички тези месеци Мариане беше заета с опити да направи нещо за освобождаването му: посещаваше влиятелни познати, пишеше писма и дори цели три пъти ходи на разпити в щаба на Гестапо. Ако бяха разбрали, че притежава писмо от Кони Фледерман, това никак нямаше да улесни нещата. А след това, след смъртта на Албрехт, нямаше как да се добере до Бената, защото нацистите я бяха хвърлили в затвора. Затова Мариане се беше вкопчила в писмото и не ѝ го даде дори по пътя от Берлин. Все чакаше подходящия момент, а той все не идваше.

— Трябва да ти предам нещо — събра сили да промълви Мариане, когато Бената преглътна и последната лъжица от бульона.

Бената вдигна поглед.

Мариане измъкна писмото. Беше мръсно и омачкано. Но беше оцеляло: и след руснаците, и след бягството от Вайслау, и след края на войната.

Но Бената изобщо не се развълнува, като видя почерка на мъжа си, и това много учуди Мариане. Дори не се помръдна, за да го вземе от ръцете на Мариане.