— Задържах го твърде дълго, извинявай… — започна Мариане, — … не знаех как да ти го изпратя. А после, когато пътувахме от Берлин, ми се стори, че… че ще е по-добре да можеш да го прочетеш някъде, където е тихо и спокойно.
Но Бената остана все така безмълвна. Мариане чуваше как навън децата си играят.
— Виж, аз дори нямах представа за… — каза накрая Бената.
— За кое?
— За това, което бяха намислили.
— Пазеха го в тайна, много малко хора знаеха.
— Но на теб са казали. — Тонът на Бената беше изненадващо свиреп.
Мариане се вгледа внимателно в бледото лице на момичето — едновременно и сурово, и сломено, долавяше се дори и нюанс на язвителност. За миг усети цялата тежест на думите, които Кони ѝ каза онази вечер след празненството: „Тя е съвсем обикновено момиче и не заслужава бедите, в които мога да я въвлека“.
— Това е друго — отвърна с въздишка Мариане. — Аз участвах във всичките им разговори. Ако бях мъж… нацистите щяха да обесят и мен. — Мариане замлъкна, осмисляше думите си. За пръв път изричаше това на глас.
Бената извърна очи.
Писмото все още лежеше между тях, там, където Мариане го беше оставила. Тя усещаше присъствието му, като че беше живо същество. Като че беше дете или животинче, което чакаше да го гушнат.
— Но как успя да им… — започна Бената, но думите ѝ се изгубиха в нов пристъп на кашлица. — Как успя да им попречиш да ти вземат децата? И да те пратят в затвора?
— Не зная — отвърна Мариане, макар че всъщност можеше да се досети. Нацистите никога не са харесвали Кони, докато Албрехт беше успял да запази до самия си край огорченото уважение, което някои от тях изпитваха към него, благодарение вероятно на вродената си дипломатичност. А може би по-скоро заради по-дълбоките му и доста впечатляващи корени. Кони произхождаше от стар, някога заможен род на юнкери, а Албрехт беше Фон Лингенфелс, потомък на цяла плеяда знаменити германски генерали, същински „стожер“ на любимата на Хитлер „висша раса“. — Имали сме късмет.
— Аха… а ние не — каза Бената и най-сетне взе писмото.
Но в очите ѝ нямаше нито тъга, нито любов. Гледаше писмото в ръцете си, като че беше предмет, долетял от друга планета.
— Добре… — Мариане върна лъжицата и празната купа на таблата. — Ще те оставя да го прочетеш на спокойствие.
Бената кимна.
Но преди да затвори вратата, Мариане видя как Бената оставя неотвореното писмо до себе си и се отпуска в леглото, изпъната като труп.
Мариане доста време беше разсъждавала върху брака на Кони. След сватбата ги беше виждала с Бената на няколко пъти: на коледното тържество на Бемелман, на сбирките за вечеря в Берлин, които беше организирала, и веднъж на едно двудневно гостуване за почивните дни във Вайслау. Тези двамата трябваше да положат доста усилия, за да станат истинска брачна двойка. Момичето, изглежда, беше много докачливо, все за нещо се сърдеше (ту защото Кони не беше я посрещнал на гарата, ту защото бебето не искало да заспи, ту защото никой не ѝ беше помогнал с куфарите във влака…), Кони пък прекаляваше с грижите. И въпреки това, въпреки че постоянно се въртеше край нея, той оставаше някак самостоятелен, дистанциран от жена си и така сякаш насърчаваше вечното ѝ оплакване. Мариане не разбираше какво изобщо го беше привлякло към Бената. Обикновено избягваше да се замисля за тези неща, но този брак никак не беше случаен. Бената беше съпругата на Кони Фледерман. Да, красива беше, безспорно, но той имаше красиви жени из цяла Германия, които при това си въобразяваха, че са влюбени в него. Бената се носеше сред облак от невинност — някаква вродена липса на остроумие и изисканост, каквато не може да се поправи, независимо колко време живее в града и колко пари похарчи. И да, това по някакъв начин събуждаше умиление. Но Мариане не беше забелязвала Кони да се прехласва по този вид простота преди. Това беше присъщо за нацистите: те благоговееха пред старинното, народно простодушие, а не умните и проницателни светски хора. И все пак Бената го беше пленила.
Веднъж Мариане случайно се натъкна на тях: бяха сами на терасата на едно имение в Даалем, на празненство, организирано от един от колегите на Албрехт. Това се случи в първите години на войната, когато виното и веселието все още бяха в изобилие. На вратата Мариане се спря, тъкмо се канеше да им извика, когато нещо в поведението им я възпря. Бената изпиваше Кони с очи и се усмихваше тайнствено, а и малкият Мартин не беше с тях. Кони беше обърнат с гръб към Мариане. Докато Мариане ги наблюдаваше, Бената каза нещо, което го разсмя така, че той отметна глава назад в неподправен изблик на изненада, а след това я прихвана през кръста и я придърпа към себе си така страстно, че дъхът на Мариане за миг секна. Доста силов, дори агресивен беше този негов жест, а Мариане никога не беше го виждала такъв. Бената също се разсмя в отговор и се остави да я обвие в прегръдката си с такава нежност, с такова покорство, каквито Мариане не можеше дори да си представи, че тя самата е способна да прояви.