— Елфи… — обърна се тя към гувернантката. — Нали ще се погрижиш най-късно в осем свещите да са угасени? Децата може да слязат до стълбищната площадка, но не по-надолу.
— Ама… — поде отново Елизабет, а Мариане мигом я стрелна с поглед.
— Лека нощ — каза тя и притисна в прегръдките си милата, тиха, тъмнокоса Катарина и целуна влудяващото челце на Елизабет.
Мариане заслиза надолу по стълбите и се спря на площадката да огледа салона долу, с каменните му сводове, осветени от канделабрите. Блещукащите пламъчета озаряваха залата със завладяващ, дори призрачен блясък. Подранилите гости вече бяха пристигнали: мъжете — във фракове, някои и в униформите си, с онези нови безвкусни нацистки отличия, окачени по реверите, а жените — в красиви нови рокли. При управлението на Хитлер икономиката укрепваше, хората отново имаха пари за коприна, кадифе и модни тоалети от Париж. В центъра на залата във великолепно кресло — същински трон — се беше разположила Графинята и поздравяваше гостите си; тази вечер инвалидната ѝ количка беше грижливо скрита. Приличаше на планина от синя и зелена коприна, от онази, която никоя друга жена на нейната възраст (а и на която и да е възраст всъщност) не би носила. Доста звънливо отекваше смехът ѝ за човек с така разклатено здраве — дали изобщо имаше жена, която повече да обича празненствата? И ето, точно пред нея, приведен в поклон, стоеше гостът, който беше предизвикал особено звънкия ѝ смях: Кони Фледерман. Мариане усети как във вените ѝ се разлива трепетна възбуда. Че кой друг би бил удостоен с такъв сърдечен прием? Кони беше любимец на Графинята и не само, беше си звезда — мъж така дързък по природа, така остроумен и интелигентен, че всички го обичаха: моментално завладяваше както женските сърца, така и доверието на мъжете и те без колебание му подаряваха тайните си. Никой — от лудия Херман Гьоринг до свъсения Джордж Месърсмит2 — не беше имунизиран срещу завладяващия чар на Кони Фледерман.
— Кони! — подвикна Мариане, докато вървеше към него.
Той се обърна и лицето му засия в широка усмивка.
— А! Ето я и жената, която чаках. — Той вдигна ръката ѝ към устните си. — Изглеждаш прекрасно. — Погледна към площадката. — Ще видя ли моите принцеси, или си ги заключила в кулата?
— В кулата са — отвърна през смях Мариане. — Надявам се.
— О, колко жалко. — Той сложи ръка на сърцето си и се престори, че припада. — Но поне мога да разчитам на компанията на кралицата майка. Ела! — Той протегна ръка. — Нека те запозная с моята Бената!
Усмивката на Мариане застина. В суматохата на предходната седмица Мариане беше забравила. Мартин Константин Фледерман щеше да се жени. Изглеждаше невъзможно. Въпреки че дори бяха определили дата — само след две седмици! — вестта все още звучеше като песен на чучулига, която малко се престарава.
Но той я хвана за лакътя и я поведе; беше съвсем сериозен, нервен дори.
— Трябва да се сприятелиш с нея, тя не познава никого. Казах ѝ, че ти ще бъдеш неин съюзник. А… — Той се обърна и я погледна в очите. — … днес ще ѝ е нужен.
— Но защо? Тук си сред приятели.
— Така е. Но тя не е.
Мариане се намръщи, та това беше кръгова логика, но нямаше време да я подлага на съмнение, защото изведнъж се появи тя, неговата Бената, стряскащо красива, с плоско северняшко чело, въплъщение на самото спокойствие. Русата ѝ коса беше сплетена на плитки, увити около главата ѝ в онази прическа, на която нацистите толкова много се възхищават, като някоя Вагнерова Брунхилде, при това — сериозно! — в съвсем автентична баварска носия. Стоеше между двама младежи, колеги на Албрехт във Външното министерство, и на двамата видимо им беше особено приятно. Непривичен пристъп на ревност разтърси Мариане. Не защото завиждаше на младата жена за красотата ѝ или за съблазънта, която излъчваше (самата Мариане отдавна си беше проправила странични пътеки към мъжкото внимание), но точно в този момент до тези трима мъже: двама от тях млади, глуповати и прекалено настървени, а третият — скъп приятел и детинско увлечение, красотата на тази жена запречваше всичките ѝ пътища. На трийсет и една, Мариане се беше оказала възрастният в детска игра, възпитателката сред екзалтирани ученици.
— Извинете ме, момчета — каза Кони и демонстративно избута единия с лакът. — Налага се да си я взема. — Той положи ръка на рамото на Бената и я побутна към Мариане. — Любов моя — обърна се той към Бената (колко странно звучеше това обръщение от неговата уста!), — запознай се с моята… а, как да те нарека? — вече говореше на Мариане. — Най-старата ми приятелка, моят най-строг съветник, човекът, който настоява за абсолютната ми честност?
2
Джордж Страусър Месърсмит (1883-1960) е американски посланик в Австрия, Куба, Мексико и Аржентина. В периода на възхода на Нацистката партия, от 1930 до 1934 г., е бил назначен за завеждащ Консулския отдел в Германия. — Б.пр.