И въпреки че бракът на Кони беше почти непонятен за нея, Мариане ясно съзнаваше едно: Бената изкарваше наяве по-естествената му, животинска същност.
Това тъжно прозрение прободе Мариане като с нож и тя се оттегли сред познатите удоволствия на празненството и сред хората, с които споделяше еднакви виждания, с които знаеше как да общува, но изглеждаше като човек, нахлузил маска на престорено безгрижие, след като е получил ужасни новини. И когато намери Албрехт, нейния мил, непоклатим Албрехт, с нежните му очи и отпуснати рамене, с разсъдливия умерен маниер на говорене, тя се почувства ужасно самотна, освен това я подразниха и трохата, залепнала на бузата му, и пърхотът по официалното му сако… И това, че се дръпна, за да ѝ направи път, вместо да я притисне към себе си.
Пета глава
Вайслау, 20 юли 1944 г.
За Мариане събитията на двайсети юли20 се развиваха доста мудно.
Във Вайслау беше горещо. Децата се мотаеха из салона на покойната баба Лингенфелс — пещера от избелели гоблени и лампи с тежки абажури. Те много обичаха да се излежават на дивана от конска кожа в леките си летни дрешки, да смучат твърди бонбони и да разлистват лениво старите илюстровани издания: древногръцките митове, библейските истории, германските народни приказки и съмнителните научни томчета. А Фриц прекарваше прекалено много време в изучаването на дискретни рисунки на човешки тела в някаква викторианска медицинска енциклопедия. Баба би потръпнала от отвращение. Мариане пък считаше, че заниманията им в салона са проява на лентяйство и прикрита поквара.
В този ден децата сортираха купчина дълго събирани метални отпадъци, съкровищата, които смятаха да предадат на шефа на кварталната нацистка организация — скромен принос към военното дело. Мариане никак не одобряваше тези нацистки глупости, особено когато превръщаха децата ѝ в малки войнствени политикани. Някак беше успяла да ги опази от хитлеристките младежки групи, въпреки безкрайното мрънкане на Фриц (той се сърдеше, че не го вземат на неделните излети и футболните мачове на Хитлерюгенд), но въпреки това, също като другите деца, и те бяха залитнали по всеобщите мании. Според Мариане събирането на метални отпадъци беше истинска идиотщина. А и неизбежно водеше до препирни: кой какво открил и какво ще получи в замяна. Като че кой знае колко им трябваха джобни пари. Децата тук, във Вайслау, бяха късметлии — живееха в земеделски район, храната им беше осигурена, а и не ги бомбардираха. Войната продължаваше вече пета година и в градовете положението беше ужасно. Децата там страдаха от липсата на наистина жизненонеобходими неща като безопасност, покрив над главите, достатъчно храна, въглища за през зимата. Беше минала почти цяла година от бомбардировките над Хамбург, но разказите и снимките от разрушения град все още изглеждаха безнадеждни. По вестниците пишеха за сирачета, които живеят сред развалините, изхранват се с плъхове и пият вода от вонящата канализация, за хора, намерили смъртта си във врящата вода по каналите, докато се опитвали да избягат от разразилите се пожари. Естествено, трудно можеше да се прецени кое е пропаганда и кое — истина, а и Мариане не вярваше на ни една дума от нацистката преса. И все пак снимките бяха шокиращи: центърът на града приличаше на лунен пейзаж, потънал в сивота, прояден от дълбоки кратери. А и тя сама беше видяла лицата на хората, побягнали на юг да търсят поминък и подслон — лица, вцепенени от шока, празни и безизразни.
А точно в този следобед Мариане просто не можеше да понася свадите на децата. Цяла нощ, по-точно вече цяла седмица, беше под напрежение. Техният „план“ трябваше да се осъществи всеки момент. Чичо Улрих ще дойде на гости за почивните дни идната седмица — това гласеше последната телеграма, която Албрехт получи от Берлин. Моля, пригответе любимия му земелкухен21. Заедно бяха определили кодовите думи. Оттогава сънят се беше превърнал в толкова фина паяжина, че не можеше да се отпусне в лоното му, защото е твърде едра и тромава; тя се вкопчваше в нишките, сякаш изгубила почва под краката си, и пропадаше ли, пропадаше…
20
Заговорът от 20 юли (1944 г.), или т.нар. операция „Валкирия“, е неуспешен опит за физическо унищожение на Хитлер и за преврат, извършен от офицери от Вермахта. В подготовката на покушението участват множество конспиратори, заловени и екзекутирани или веднага след атентата, като извършителя Клаус фон Щауфенберг, или в следващите месеци. — Б.пр.