И въпреки че месеци наред, години наред се бяха подготвяли за този момент, въпреки всички спорове и пререкания („Как може да се обоснове едно убийство?“, „Как с едно злодеяние може да се постигне нещо добро?“) и въпреки безкрайните „как“, „кога“, „къде“ и най-упорития от всички въпроси: „А после какво?“ — изглеждаше невероятно, невъзможно дори, че техните кроежи най-сетне щяха да се превърнат в реални действия.
Отначало Албрехт не одобряваше. Убийство. Умъртвяване. Не такава кулминация си представяше той за съпротивителното движение. Според него несправедливостта можеше да бъде победена само със справедливост — той беше правист до мозъка на костите си. Убийството е злина. Това е абсолютна истина. „А ако само това е начинът да се сложи край на войната и да се предотвратят убийствата на хиляди други хора? На милиони дори?“ Често спореха по този въпрос до късно през нощта: Албрехт изпитваше собствените си морални устои, а Мариане играеше ролята на безпристрастния опонент, който поддържа огъня на спора. Но тя всъщност не беше безпристрастна. Тя наистина вярваше, че Кони и Фон Щауфенберг, и другите са прави. Някой трябваше да убие Хитлер.
За нея този въпрос беше решен още преди три години, когато Фреди Ледерер се върна от изток. На връщане от генералгубернаторството в окупирана Полша той се беше отбил във Вайслау. Фреди — честното и открито момче, което Мариане познаваше още от детските си години, което винаги първо скачаше от кея в езерото и винаги последно се прибираше за вечеря в гранд хотела на балтийското крайбрежие — се беше превърнал в съсухрена черупка, бледо свое копие. Наскоро се беше завърнал от командировка: работеше за Абвера, а те му бяха назначили ескорт — есесовец, който го завел да види една, както се изразил, „акция“ — „чудото на всеотдайната ефективна работа“. „Акцията“ се провеждаше от някакво поделение на обикновени запасняци, повечето по-възрастни мъже, цивилни, без почти никакъв опит като военни, неподготвени. Наредили им да „разчистят“ района на юг от Люблин. „А Люблин… — Фреди потръпна болезнено само като спомена името на града. — … е същински ад.“ Запасняците арестували евреи — жени, деца и старци — и ги водели в гората на разстрел.
— На разстрел ли… — повтори като ехо Мариане. — Сигурен ли си?
Да, разбира се, беше чувала слуховете, но все още вярваше в „Мадагаскарския план“ (нищо че не го одобряваше). Нали уж щяха да изселват всички полски евреи на този остров, да си създадат там родина. Промъкваха се и други истории от фронта, по-мрачни, но Мариане не им обръщаше внимание, смяташе, че са преувеличени, че са слухове. Но това беше нещо различно. Това го беше казал самият Фреди Ледерер.
А той го беше видял с очите си. Имало толкова германски войници, колкото и пленници: жертвите и техните палачи вървели рамо до рамо към гората. За децата имало назначени отделни екзекутори. Проследил с поглед една жена с три деца: едното — бебе, което още не можело да ходи, едно по-голямо момченце, и момиченце на седем или на осем години. Момиченцето отказало да пусне ръката на майка си, затова му позволили да върви с нея и с бебето — мъниче, увито старателно в одеяла, което се оглеждало на всички страни с пълни с ужас очи.
„Тази ще създава проблеми — беше казал с безразличен тон есесовецът, който придружавал Фреди. — Три изстрела за един войник. Ще забави процедурата.“
Щом Фреди завърши разказа си, давеща тишина заля уютната библиотека във Вайслау и скоро потопи и пращящия огън в камината, и кучето, което лениво похъркваше пред нея, и меките плюшени мебели. Мариане седеше застинала в безмълвно вцепенение, искаше да спре времето, да го върне назад, да разплете нишката на това зловещо повествование.
Фреди продължи:
— Дълго, безкрайно дълго не можех да проумея това, което се случваше пред очите ми. Виждах го, но не можех да го осъзная. Беше като… — Замълча, мъчеше се да напипа подходяща аналогия, а от агонията на усилието бледото му лице изглеждаше съвсем изпито. — … като онези картини със скрити изображения: виждаш нарисувания бокал, но ти убягва изображението на лицето, виждаш стълбата, но не и цветето; пред очите ти е, но не го виждаш. А после изведнъж… — Той вдигна очи и улови погледа на Мариане. — … проглеждаш…
Същата нощ Мариане ги сънува, сънува майките и децата, които вървят към гората. Сънува и мъжете, водачите им: те бяха нейни съседи, познати, сънародници. И тъкмо това беше смисълът на всичките ужасяващи тиради на Хитлер: обикновени мъже на средна възраст отвеждат жени и деца в горите и ги убиват.