И Мариане, и Албрехт, и приятелите им от много отдавна знаеха, че Хитлер е умопобъркан, човек с ниско чело на висок пост, че увлича невежите, като играе по струната на най-низките им, най-егоистични и жалки стремежи, и това е срам за страната им. Наблюдаваха го как майсторски превръща евреите в изкупителната жертва за падението на Германия, как убеждава последователите си, че просвещението, хуманизмът и толерантността са слабости, „еврейски“ идеи, които носят само поражения. Кършеха ръце пред опасните му идеологически еквилибристики, пред пламенните му изблици, пред абсолютната липса на човечност. Но разказът на Фреди Ледерер беше нещо ново за Мариане. Вечерта, когато се отпусна в леглото си, тя вече осъзна. Кони беше прав. Хитлер трябваше да умре.
Но Албрехт все още беше убеден, че решението е в търсенето на справедливост. И за него разказът на Фреди беше разтърсващ. Той удвои усилията, които полагаше да подпомага евреите в опитите им за бягство и да подава сведенията за нацистките издевателства, като разказа на Фреди, на британците и американците, за които вярваше, че са единствената надежда за победа над Хитлер. Той беше религиозен, много по-религиозен от Мариане, и се беше вкопчил във вярата си. Започна да страда от безсъние и почти не се хранеше. Но продължаваше да вярва, че разрешението на проблема е присъда от съдебна институция. „Можем да изкореним злото само ако докажем, че международните закони и човешките права — правата на всеки отделен човек и на всички хора — са по-силни от всеки злодей.“ И остана непреклонен в това свое убеждение.
„Но, Албрехт, това е невъзможно! — настояваше Мариане. — Как ще вкараш Хитлер в съда? Цяла Германия трябва да се възправи срещу него.“
„С подкрепата на външния свят — отвръщаше той. — А и с течение на времето…“
Мечтател беше той, така ѝ се струваше. Не разполагаха с време. А и германците никога нямаше да се опълчат срещу Хитлер. Брътвежите му бяха пуснали твърде дълбоки корени, а и хората си бяха изцапали ръцете с ужасите на неговата война и се страхуваха да откажат да му се подчиняват.
Две седмици след като ги посети във Вайслау, Фреди се обеси.
Едва когато новините за лагерите на смъртта стигнаха до Албрехт — и то не слуховете, а неоспоримите сведения от първа ръка, до които получи достъп чрез работата си в Абвера — той се съгласи. Нямаха друг избор, освен убийство.
На долния етаж Мариане се отпусна в кожения стол зад бюрото на съпруга си, смяташе да прегледа финансовите им документи. Беше поела семейното счетоводство, откакто работата на Албрехт в правителството — но особено за съпротивителното движение — започна да ангажира по-голяма част от времето му. Както седеше там, зад това огромно бюро, където съпругът ѝ беше написал толкова много планове и документи, Мариане осъзна, сякаш за пръв път, че планът им може и да се провали.
Навън през прозореца ѝ се мерна нещо пърхащо и черно, следвано от размазано сивкавокафяво петно, и след миг картината се проясни: оказа се, че котка гони врана. Докато ги наблюдаваше, котката успя да протегне лапа и да я стовари върху едното крило на птицата. Враната литна, или по-скоро отскочи, но едното ѝ крило беше килнато под неестествен ъгъл, а котката, доволна от нанесената щета, се извърна и се шмугна в храстите. Птицата пърхаше болезнено с криле. Започна да издава дрезгав, гърлен звук. Някъде откъм върховете на дърветата долетяха още три птици, кацнаха на почтително разстояние и наблюдаваха с навирени глави как враната куцука пред тях, влачи ужасното си пречупено крило, разперено като доказателство в съдебен процес.
А после, като че бяха произнесли присъдата и обявили другаря си за безнадежден случай, отлетяха.
Гледката беше колкото ужасяваща, толкова и приковаваща и Мариане не можеше да извърне очи. Сега бяха само двете, макар враната да не знаеше, че Мариане я наблюдава. Стоеше вцепенена до прозореца, а в гърлото ѝ беше заседнала твърда буца. Ако котката се върнеше, Мариане щеше да отвори прозореца и да я прогони или да изтича навън и да хвърли камък. Но не се върна. Стигаше ѝ да остави птицата да умре.
Мариане не вярваше в знаци и поличби. На тях се осланяха само слабите. Но въпреки това, точно в този миг, тя усети съвсем ясно, че превратът им се е провалил. „Накрая всичко ще зависи от случайността“, беше казал Албрехт, когато го видя за последно. Тя беше кимнала, но не разбираше думите му, не ги приемаше със сърцето си. Всъщност никога не си беше позволявала да обмисля възможности, различни от успех. Цял живот беше хранила почти суеверното убеждение, че ако допусне каквото и да е съмнение, дава път на провала, а за да предизвика успешната развръзка, трябва да си я представи. И въображението ѝ се покоряваше безусловно. Показваше ѝ точно каквото поиска тя: ни повече, ни по-малко. Когато децата караха ски, не ѝ се привиждаха пукнатини, нито скрити камъни; когато Албрехт шофираше твърде бързо, тя не си представяше как катастрофират. Така тя се чувстваше по-уверена и преодоляваше тревогите. Така успяваше да поддържа оптимизма си.