Тя беше подтикнала Албрехт да подкрепи плана, дори настояваше — почти от самото начало — да се действа смело. Пасивността за нея беше немислима. Та как можеше да узнаеш — при това наистина да осъзнаваш — че водят в гората и разстрелват жени и деца, как създават помещения с душове с единствената цел да умъртвяват, и да не направиш нищо? Но да, за това вече имаше очевидна причина, която тя твърде дълго се беше опитвала да заглуши: цената. Ако планът се провалеше, това щеше да е краят на всичко ценно за нея.
Мариане успя някак си да изчака да мине следобедът, чувстваше се като слепец, който се тътри опипом по позната пътека. Записа в счетоводната книга колко прасета се бяха родили през последния месец и колко крини жито бяха прибрали при жътвата. После организира следобедния чай. Ами какво ще стане, ако заловят конспираторите? Дали ще има арести? Или затвор? Или смърт? Със сигурност щяха да стигнат до Албрехт. Та той неведнъж беше домакин на сбирките на главните действащи лица, а и открито критикуваше нацистите. Да, разбира се, никога не са били невнимателни, в последния месец дори бяха изгорили писмата, а бележниците и плановете бяха заровили. Книгата за гости на Вайслау също „изчезна“. И все пак достатъчно следи водеха към него, лесно можеха да го обвинят в съучастничество.
През цялото време враната навън кръстосваше в предсмъртната си агония забулената в сенки ивица между ливадата и гората. Крилото ѝ се влачеше, лъщящото ѝ око примигваше. Мариане не искаше децата да я виждат. Не гледай! Не гледай натам!, опитваше се да си внуши Мариане, някаква непреодолима сила все караше очите ѝ да търсят пречупеното черно крило, което се носи разперено като платно от потънал кораб.
Преди вечеря готвачката, фрау Герщлер, влезе в кабинета, видимо потресена, и съобщи:
— Нашият Фюрер е бил ранен! Фюрерът, представяте ли си, нашият скъп Фюрер! Някакви убийци са направили опит да го унищожат, но за щастие, са успели само да го ранят.
Мариане стисна подлакътниците на стола, за да запази равновесие. За нея обаче това сведение не беше възмутителна новина, а по-скоро потвърждение.
— Нашият Фюрер! Нашият Фюрер! Слава богу, че е оцелял! — крещеше фрау Герщлер, като че ставаше въпрос за родния ѝ син или за съпруга ѝ.
— Какво има? Какво се е случило? — разпищяха се децата, които се появиха, водени от непогрешимите си инстинкти, откъдето и да бяха играли досега, и я наобиколиха.
— Фрау Герщлер е чула някакви слухове — отвърна Мариане и се зачуди, че гласът ѝ изобщо излиза.
— Фюрерът ли? — настояваше Фриц. — Тя не каза ли, че за малко щели да убият Фюрера?…
— Не подслушвай разговорите на възрастните! — рязко го прекъсна Мариане, като че остротата на собствения ѝ глас ѝ даваше кураж. А когато децата се оттеглиха объркани, Мариане продължи: — Фрау Герщлер, ще съм ви много благодарна, ако не обсъждате подобни слухове в тази къща.
— Но, госпожо, казаха го по радиото!
А след това вече нямаше никакво извинение да изключат апарата. Очакваше се всеки момент самият Хитлер да изнесе реч.
Този извънреден случай принуди Мариане да овладее бурята в главата си. Налагаше се да внимава. От сега нататък всеки неин ход можеше да предизвика подозрение. Фрау Герщлер обичаше семейството, но тази обич не беше толкова силна, че да не ги докладва, ако от Гестапо я попитат.
И затова всички заедно слушаха емисията по радиото. Фрау Герщлер седеше в центъра, кършеше ръце и клатеше глава. Фриц също почти не беше на себе си — очите му искряха от гняв и изумление. Но Мариане беше толкова разсеяна, че дори не се ядоса на невежеството на сина си. Момичетата също слушаха, но не се вълнуваха особено. Зад гърба на фрау Герщлер Елизабет правеше отегчени гримаси — дразнеше я истеричният тон на говорителя. Катарина пък седеше притихнала до майка си и се опитваше да разчете по лицето ѝ какво мисли.
Хитлер заговори, както винаги, с налудничав тон, но този път в него звънтеше и яростно настървение: