В този миг и с тези думи доказвам лъжовността на твърдението на тези узурпатори, че вече не съм между живите: ето ме, скъпи мои сънародници, тук съм и се обръщам към вас. Тези узурпатори са представители на един много малък кръг. Този кръг няма нищо общо с Въоръжените сили на Германия и най-вече нищо общо с германската армия. Това е съвсем малка клика, съставена от престъпни елементи, които ще бъдат безмилостно екстерминирани…
Думата „екстерминирани“ дълго ехтеше в ушите на Мариане. Със сигурност щеше да има екзекуции. Клаус фон Щауфенберг. Лудвиг Бек. И Кони. Кони! Няма начин да се избави. Той беше сред ключовите фигури в плана. Тя стискаше ръце в скута си, та да не се вижда как треперят.
А за Албрехт какво? Какво ще стане с децата и с Вайслау? А с нея? Трябваше да запази спокойствие и да мисли трезво. Албрехт имаше много влиятелни приятели. Дори сред приближените на Хитлер. Това можеше да му помогне. А и още нямаше никаква вест от него. Значи, първо, преди да предприеме каквото и да е, трябва да изчака. Бяха обсъдили какво да прави, в случай че го арестуват: да се преструва, че всичко е нормално, докато не получи потвърждение.
Съумя някак си да сложи децата да спят вечерта.
А след това, тъй като не беше способна да направи каквото и да е, се загледа през прозореца — взираше се в здрача, търсеше с очи враната. По това време на годината слънцето се скриваше късно, наближаваше десет часът, а ливадата още се къпеше в мека светлина. Но по-нататък гъсталакът беше потънал в черна тъма. И точно на ръба на тъмното петно на гората се очерта тъмна фигура. Все още пречупена, все още накуцваща, нито се беше подобрила, нито се беше влошила.
Мариане нахлузи ботушите и жакета си и тихо се измъкна навън. Ето я. Когато вратата се затвори, враната спря. Очите на Мариане привикнаха към тъмнината. Приближи се тихо, но враната не помръдваше, остана неподвижна, докато Мариане стигна на около метър от нея. След това изду гуша, разбухна перушината си и като че ли въздъхна, без да вдига глава от гърдите си. Примигна, а клюнът ѝ леко проблесна в тъмното. Крилото беше безнадеждно увредено, част от костта се беше показала изпод черните пера, които котката беше отскубнала с ноктите си, и там се виждаше кожата — оголена и синкава — като на влечуго.
Постояха за малко заедно. Птицата оглеждаше Мариане предпазливо, дори някак интелигентно. Из клоните на дърветата шумолеше вятър. Мариане се загърна в дрехата си и се сви, въпреки че нощта беше топла. Птицата щеше да умре тук, сама в тъмнината. Дали щеше да гладува, докато постепенно издъхне, или котката щеше да се върне да я довърши? Или това щеше да го свърши някое друго нощно създание, някоя лисица или невестулка, или някоя забулена сова?
Не искаше да я оставя тук.
„Не си сама — помисли си Мариане. — Не се страхувай. Обичана си.“ Тези думи изпълниха съзнанието ѝ, толкова силни бяха, че преминаха всички граници и се разпръснаха в нощта. Мариане не беше религиозна, но в този миг усети някакво божествено присъствие. Тази птица беше ангел. Тази птица беше Албрехт.
„Не…“ Това прозрение дойде с яснотата на ярка звезда: беше Кони.
Тя свали жакета си, постла го на земята и легна до птицата. Не след дълго се унесе и заспа. Щом се събуди с първите лъчи на зората, птицата я нямаше, а Кони беше мъртъв.
Шеста глава
Замъкът Лингенфелс, юли 1945 г.
Бената лежеше в тясното си легло в замъка Лингенфелс, но не отваряше писмото на Кони. През цялото време, докато боледуваше, то стоеше на нощното ѝ шкафче и излъчваше злокобна сила. Тя сънуваше, че се опитва да го прочете, но думите — проточени и умислени — се лееха край нея така мъгляви, че се оказваха неразбираеми или дори по-лошо: блудкави. Нищо смислено не излизаше от сгънатия лист. Самият Кони също се рееше в периферията на съня ѝ. Току ѝ се мярваше някъде отвъд многолюдна тълпа или в края на някой коридор, или дори тук, в сенките на стаята ѝ, но не можеше нито да го достигне, нито дори да улови погледа му. Той или беше изцяло погълнат в разговор с колега, или флиртуваше с друга жена, или просто се изплъзваше от погледа ѝ, когато се опитваше да го доближи. Когато се разбудеше — изпотена от треската, разстроена и трепереща — Бената изобщо не искаше да се докосва до затворения плик, дори го обвиняваше за кошмарите си. Изобщо не я интересуваше какво се беше опитал да ѝ каже — дали „обичам те“, или „съжалявам“… Какъвто и да е бил бракът им, вече беше приключен. Кони беше мъртъв.
— Би ли прибрала това някъде? — помоли Бената, когато една вечер Елизабет дойде да ѝ донесе супата за вечеря вместо Мариане.