— Къде? — попита момичето. Невъзмутимата Елизабет, която приемаше всичко буквално, сякаш изобщо не се изненада.
Бената огледа празната стая.
— Където решиш, само да не ми е пред очите.
И Елизабет го пъхна в скрина, където бяха прибрали оскъдния багаж на Бената. След това Бената спеше значително по-добре.
Вече бяха минали три седмици, откакто Бената заболя, когато една сутрин се събуди и видя в стаята си непознат мъж. Инстинктивната ѝ реакция беше да се запита как ли изглежда. Ъгълчетата на устните ѝ бяха сухи и напукани, а нощницата ѝ беше цялата в петна от пот. Беше изритала чаршафите и те лежаха на топка в краката ѝ. Помъчи се да се размърда и да се покрие, но от усилието ѝ се зави свят.
Мариане, която беше довела непознатия, се бореше със старинния прозорец, който отказваше да се отвори, и дори не понечи да ѝ помогне.
— Това е хер Мюлер. — Мариане отново се беше обърнала към Бената, която остана да лежи свита на леглото. — Дошъл е да помага с по-тежката работа в замъка и реших, че като начало може да те изнесе навън. Ще ти се отрази добре да поседиш на слънце.
Бената впи поглед в Мариане.
— Може ли… — Тя стисна разгърденото деколте на нощницата си. — Може ли първо да остана сама, за да се облека.
— А! Разбира се! — Мариане осъзна пропуска си. — Хер Мюлер, ще ни извините ли за момент?
Така присъщо беше за Мариане първо да действа и после да мисли. Забеляза го и Бената, макар и замаяна от болестта. Да, Мариане нямаше търпение да се занимава с такива маловажни неща като външен вид и приличие.
— Кой е той? — успя да попита Бената, докато Мариане ѝ помагаше да нахлузи чифт панталони под нощницата.
— Затворник — отсече недоволно Мариане. — Американците го пратиха. — Тонът ѝ не позволяваше каквито и да е въпроси повече. Германец. Но това Бената вече го беше разбрала.
Когато той отново влезе в стаята — привел глава и извърнал поглед — Бената се засрами. Той беше красив мъж, прекалено слаб за едрото си телосложение, а лицето му беше волево, с дръзки черти и четвъртито чело. Той сякаш разбираше притеснението ѝ. Явно наистина е трябвало да се притесни. Заради болестта и войната беше погрозняла и изглеждаше пречупена.
Но щом я вдигна — така бързо и леко, като че беше бала памук — тя се почувства необичайно женствена. Така нежен беше допирът му, така внимаваше къде я хваща, да не би ръцете му случайно да попаднат на гърдите ѝ, такава топлина излъчваше ръката под хълбоците ѝ, че у нея се събуди нещо отдавна замряло. И макар главата ѝ, олекнала и пламнала, всеки път да се блъсваше в рамото му, Бената изпитваше облекчение. Действията му показваха, че знае какво прави. В ръцете му тя се чувстваше като бебе, което майката е взела на ръце и то потръпва от доволство при допира. Очите ѝ се наляха със сълзи и тя още повече се засрами.
— Добре ли сте? — попита той, докато пристъпваше по витата каменна стълба, а Бената само кимна, гласът ѝ не излизаше.
Излязоха навън и той я сложи да легне на един сламеник под кестена. Слънцето я топлеше приятно под шарената сянка, а нежният дъх на бриза галеше страните ѝ и надигаше окълцаната ѝ коса. Бената изведнъж осъзна, че не я втриса, нищо не я боли, не се бори за всяка глътка въздух и сама не можеше да се начуди на собствената си безболезненост.
— Мястото харесва ли ви? — попита мъжът и я върна към реалността.
— Благодаря — успя само да промълви Бената, но поне кимна утвърдително.
Едва тогава той вдигна поглед и очите им се срещнаха; изненадващо сини бяха, като на тези зловещи северни кучета, по-скоро като лазура, а не като дълбоките морски води, не като на Кони. И между тях двамата като че заискри нещо, нещо като прозрение, но по-силно.
„Защо сте тук?“, искаше ѝ се да попита, но точно в този момент отнякъде дотича Мартин, нейното мило, прелестно момченце; бузките му бяха поруменели от играта, челцето — запотено. Той клекна до нея, а тя вдигна ръка към лицето му, към това прекрасно дете, което беше загубила и намерила отново. И съвсем забрави за мъжа, който я беше пренесъл дотук.
През следващите няколко седмици, всеки път, когато идваше в замъка, хер Мюлер помагаше на Бената да слезе: отначало я носеше, а после, когато силите ѝ започнаха да се възвръщат, само я придържаше. Той не беше от приказливите, но Бената все пак го разпитваше. Родом бил от Брауншвайг — едно градче близо до нейното родно място, и може би това обясняваше защо имаше чувството, че го познава отдавна. Преди войната бил дърводелец. Имал дъщеря и баща му бил още жив, живеели в дома, който той напуснал.