„А съпругата ви?“, беше попитала Бената, като съвсем ясно съзнаваше, че е твърде пряма.
Съпругата му била мъртва.
Но през повечето време мълчаха и Бената не чувстваше нужда да запълва тишината. Тази негова ненатрапчива устойчивост я успокояваше. Напомняше ѝ за мъжете във Фрюлингхаузен, мъжете, които работеха с ръцете си и се хранеха в мълчание. Мъже като баща ѝ, с неговото мълчаливо, но масивно присъствие, което помнеше от детството си; мъж, който заспиваше на стола си след вечеря, а огромните му зачервени ръце лежаха като късове месо на коленете му. Откакто беше станала девойка, все кроеше планове как да избяга от тези мъже, но сега, в присъствието на хер Мюлер, тя усещаше, че ѝ липсва усещането, което те предизвикваха у нея.
И тъй като все повече укрепваше, Бената започна по-често да се разхожда из замъка — до оборите, до пекарната, до градинката към кухнята. Отдавна не беше имала възможност да ходи където си иска. А сега просторните поля извън града, мирисът на летни треви, облаците от прах по пътя изведнъж започнаха да ѝ се струват невероятно красиви. Войната беше изличила всичките ѝ някогашни романтични представи за големия град.
По време на една от тези разходки Бената се натъкна на хер Мюлер, който нареждаше нацепените дърва под стрехата на порутена постройка в двора, която някога е била пивоварната на замъка.
— Фрау Фледерман — поздрави той, като изправи гръб. — Наистина ли сте толкова добре, че да вървите чак дотук? При това сама?
— Да, разбира се — отвърна Бената, макар че едва си поемаше дъх. Е, да, може би наистина беше малко далеч.
— Аха. — Хер Мюлер сякаш не беше съвсем убеден. Избърса потта от челото си. След това изравни купчината дърва в количката, постла куртката си върху тях и каза: — Ето, седнете тук за малко, поемете си дъх.
Тъй като беше доста замаяна, Бената се подчини. Усещаше как потта се стича под мишниците ѝ и се трупа на ръба на косата ѝ. Количката беше оставена в сянката на бараката, а на слънце беше доста жежко. Две огромни водни кончета ту увисваха, ту пикираха, закачени едното за опашката на другото, точно на границата между сянката и светлината.
Мюлер гледаше загрижено Бената. Някак комично ѝ се стори държанието му: такъв огромен мъж, а я обграждаше с такава нежна грижовност и внимание.
Бената изпита импулсивното желание да го заговори:
— Веднъж ходих на карнавала в Брауншвайг… с отряда… с момичетата от БДМ. — И докато говореше, Бената започна да си припомня парада: танцовите ансамбли и децата от местните училища, които се носеха като цветни потоци, след тях представителите на търговските гилдии и разните обществени организации. Хората в шествието мъкнеха огромни окарикатурени фигури на рицари и принцеси от папиемаше или табла с портрети на политически дейци и герои от народни предания. И навсякъде миришеше на бира, хрупкави картофени питки, наденички и сладки понички. Бената беше отишла с група съученички и всички си бяха правили планове там да срещнат бъдещите си съпрузи. Шодувел, така наричаха карнавала, „Гонене на дявола“. Градът ѝ се беше сторил огромен и магичен, и опасен.
— А… да — усмихна се Мюлер и Бената усети, че започва да се отпуска. Той се облегна на купчината дърва, която беше наредил.
— Беше прекрасно. Всяка година ли ходехте?
— Като момче, да.
— А нима после не?
— После… понякога. — Той отново се усмихна, този път глуповато.
— Е, разбира се — съгласи се Бената. — Макар че, защо не? А возехте ли се на виенското колело?
— Винаги.
— Невероятно беше, нали? — Бената си припомни клатенето и възбуждащото усещане за опасност, макар че всъщност нямаше нищо опасно. — Ако можех, щях да се возя до безкрай.
— А като слезеш, те чакат ледена пшеничена бира и картофени питки.
— Точно така — отвърна усмихната Бената.
Между тях се настани приветлива тишина.
— Веднъж бях принцесата на карнавала във Фрюлингхаузен — заговори след малко Бената.
Мюлер вдигна вежди, побутна периферията на въображаемата си шапка и сведе глава:
— Ваше височество.
— В Брауншвайг имахте ли принцеса на карнавала?
— Да. — Той изду бузи в комична гримаса. — Жената на кмета, но беше толкова дебела, че нямаше как да я носят в карнавалната карета.
Бената се разсмя. Водните кончета се стреснаха от шума и излетяха от сянката.
— А сега звучи невъзможно, нали? — отбеляза Бената и веднага съжали. През тези думи се промъкна меланхолията. Тя поклати глава и допълни: — Както и да е. Трябва да вървя, иначе Мариане ще се тревожи. — Бената протегна ръка към Мюлер. — Ще ми помогнете ли да се изправя?