Мюлер леко се поклони:
— Прекрасна принцесо…
На вечеря Бената събра кураж и попита за хер Мюлер.
Това много промени обичайната посока на разговорите им — от кого Мариане е получила писмо и къде се намира. Тя се беше заела с нещо като издирване на други вдовици като Бената, изгубените съпруги, майки и верни секретарки (категория, която Бената считаше за доста подозрителна) на приятелите съзаклятници на Кони и Албрехт. Дори и сега, когато цялата инфраструктура на страната беше почти унищожена, Мариане успяваше да разменя писма и телеграми с приятели и познати откъде ли не. За Бената повечето от тези жени бяха или непознати, или от онези, които навремето усещаше, че ѝ се подиграват, защото е твърде млада, твърде необразована, твърде неподходяща партия за Кони. Но в подробния каталог на Мариане все още имаше такива, които тя не беше открила: съпругите на мъжете от периферията на групата, тези, които не бяха от нейната класа.
— Колко време американците ще държат затворниците? — успя да попита Бената, преди Мариане да подхване отново обичайната тема.
Мариане вдигна поглед от черпака, с който сипваше супата — блудкава бърканица от зеле, моркови и картофи, на която нито тя, нито Бената можеха да придадат някакъв поне приемлив вкус.
— Не зная — отвърна Мариане. — Мисля, че ще ги изпратят във Франция да работят по реконструкцията.
— Ония ужасните, нали? — обади се Елизабет.
— Сериозно ли? — заинтересува се Фриц, ококорил очи. Това момче проявяваше някакъв трескав, нездрав интерес към всички ужасяващи сведения за нацистите, които малко по малко започваха да изплуват: за психопати като Йозеф Крамер, „звярът от Берген-Белзен“ — така го наричаха вече — човека, който собственоръчно беше умъртвил осемдесет евреи в газовата камера, за да попълни колекцията си от скелети.
— Елизабет — сгълча я Мариане. — Няма как да знаеш кого къде ще го пращат. Не пълни главата на брат си с преиначени факти. — Мариане се обърна към Бената: — Защо питаш?
— А, чудех се за хер Мюлер… — рискува Бената.
Мариане се намръщи.
— Аха. Не съм питала Питърман докога ще го държат тук, но със сигурност ще можем да се справим и без него.
— Да, разбира се — кимна Бената.
— Не могат вечно да държат всичките тези хора като пленници — продължи Мариане, — твърде скъпо им излиза. Сигурно ще искат да ги изпратят да работят нещо.
— Но аз харесвам хер Мюлер — каза нацупен Фриц. — Не искам да го освобождават.
Елизабет веднага стрелна брат си с убийствен поглед.
— Ти чуваш ли се какви ги говориш? Звучиш като мащехата на Рапунцел. Ако харесваш някого, трябва да искаш да е свободен.
През следващата седмица замъкът Лингенфелс беше затиснат от непоносима жега; тя се отъркваше о хълмовете като мърляво животинче, дишаше тежко край реките, дори птиците замлъкнаха, и замъкът започна да се поти. По канавките избуяха всякакви плевели — коприва, копринена трева и флокс — и шумоляха като живи. Гората тъмнееше в нежна гъста зеленина, като черна грамада на фона на синьото небе.
Бената прецени, че се чувства достатъчно добре и може да отиде до фермата на хер Келерман, който се грижеше за земите на замъка, за да вземе яйцата, които той им осигуряваше. Надяваше се да отиде с Мартин, да се спуснат надолу по хълма с нейния отдавна изгубен син и да могат да продължат да се опознават наново; те все още не бяха изминали целия път един към друг. Той се беше променил, не беше онова момченце, което нацистите ѝ отнеха; беше едва на шест, а сякаш беше не дете, а млад мъж. Но той пожела да остане с Фриц. Така че се наложи Бената да тръгне сама.
Докато вървеше, видя в далечината някакъв човек — хер Келерман сигурно. Но този човек беше много по-висок от хер Келерман, а и не накуцваше. Бената дълго се взира и най-сетне образът се проясни. Беше хер Мюлер. Тя се усмихна и вдигна ръка за поздрав. Той също ѝ махна, но и двамата не издадоха нито звук. Пълна тишина, само топлият вятър свистеше в ушите ѝ. Щом най-сетне стигна до нея, той се спря и свали шапката си.
— В замъка Лингенфелс ли отивате? — попита Бената. Мюлер кимна. Бената се учуди, вдигна ръка като козирка над очите си и добави: — Но днес не е четвъртък. — Усещаше миризмата на пот и прах по дрехите му.
— Дойдох да ви дам нещо — отвърна той и бръкна в джобовете си. — Направих ги за момчетата.
В ръцете си държеше две дървени войничета — интересни фигурки, грубо издялкани, не по-големи от моркови.