— Прекрасни са! — възкликна Бената.
— Вземете ги. — Той протегна ръце към нея.
Бената се поколеба. На Мариане нямаше да ѝ хареса, ако приеме подарък от него. Тя не харесваше хер Мюлер. Това поне беше очевидно.
— Мисля, че не е… — поде Бената. — Мисля, че фрау Фон Лингенфелс няма да одобри…
Усмивката на лицето му помръкна и той извърна поглед надолу, към подножието на хълма. Бената съжали за думите си.
— Няма значение — промълви припряно тя. — Не е нужно да разбира.
Мюлер я изгледа замислен.
— Не искам да създавам проблеми.
Бената, набрала вече решителност, се усмихна, пъхна войничетата в джобовете си, едното — в левия, другото — в десния, и каза:
— Момчетата ще се зарадват.
Хер Мюлер също ѝ се усмихна и Бената усети онзи отдавнашен порив. Да, това беше онази Бената, която може да накара един мъж да се усмихне.
Седма глава
Замъкът Лингенфелс, август 1945 г.
Мина известно време, преди Мариане да открие войничетата, и то стана случайно — докато търсеше котката. Животното се беше появило веднъж на вратата на кухнята; беше такова едно грозновато, на сивкавокафяви петна, половината от опашката му беше откъсната. Рядко се виждаха котки по това време, сигурно бяха измрели от глад или нещо по-лошо. Носеха се слухове, че хората в бомбардираните градове ги ядели. Но тази беше смела, горда и дръзка. Децата ѝ оставяха остатъци от храната в една купичка до стъпалата на кухнята. Така че това коте вероятно се хранеше по-обилно от повечето деца в Германия.
И изведнъж спря да идва. Трохите си стояха неначенати в купичката, събираха птички, те клъвваха по малко и после цвърчаха и акаха по площадката пред кухнята. Момичетата бяха много разстроени. „Стига сте се тревожили за тази твар — смъмряше ги Мариане. — Не правете излишни трагедии.“ Но и тя тайничко се притесняваше. Развеселяваше я това животинче, така твърдо решило да се бори за живота си. Дори и Мартин обичаше да играе с него. То внасяше някаква особена ведрост в скалъпеното им семейство и сега не можеха да си обяснят отсъствието му. Твърде прагматично създание беше то, не би се отказало от такива благоприятни условия. И затова Мариане тръгна да го търси. Сигурно се беше заклещило някъде. Един господ знае какви опасни прогнили дъски и зловещи дупки има в прастарите конюшни и плевни.
И тъкмо това търсене я отведе в обора.
Влезе вътре и се изненада, че чува гласовете на момчетата. От злополучното падане на Мартин им беше забранено да играят там. Тя тръгна към задното помещение, откъдето се чуваха гласовете им, и ето на̀: лежаха си там, проснати на земята, в едно слънчево петно. Щом я видяха да се приближава, двамата вдигнаха виновни погледи, а Фриц бързо скри нещо зад гърба си.
— Какво правите тук?
— Просто си играем — отвърна Фриц.
— С какво? — Мариане протегна ръка. — Може ли да видя?
Фриц не помръдваше.
— Ето. — Но не Фриц, а Мартин сложи дървеното си войниче в ръката ѝ.
Мариане сбърчи вежди. Малката фигурка беше много красива — издялкана явно с груби инструменти, но все пак с доста детайли: приклекнал войник с пушка. Фриц неохотно ѝ подаде и своята играчка: неговият войник беше изправен, „в готовност“, с дълго палто.
— Прекрасни са — каза Мариане, леко объркана от покорството на момчетата. — Откъде ги взехте?
Отначало никой от двамата не проговори. Най-сетне Мартин се престраши:
— Майка ми…
— Е, какви са тия уплашени физиономии? — разсмя се Мариане. — Помислих, че криете нещо ужасяващо. Какво, да не си мислите, че ви е забранено да си играете?
— Танте Бената каза да не ти ги показваме — изломоти Фриц. — Каза, че няма да ти хареса, защото хер Мюлер ги е правил.
Лицето на Мариане посърна.
— А… ясно.
Фигурките в ръцете ѝ изведнъж ѝ се сториха странно тежки и ръбести, сега дори и формите им ѝ изглеждаха груби и неопределени.
— Е, вече така или иначе си играете с тях, няма да ви ги вземам. Но за в бъдеще… — Тя изведнъж замлъкна. Какво всъщност искаше да каже? „Не слушайте Бената“ ли? Или „Не приемайте подаръци от нацист“? Или „Не крийте нищо от мен“? — За в бъдеще не ходете при хер Мюлер. И да не… — Мариане вдигна ръка, за да предотврати възражението, което знаеше, че Фриц вече формулира. — И да не чувам оплаквания.
Цял следобед Мариане обмисля случката. Значи така… Бената я беше поставила в ролята на лошата моралистка, при това за нещо, което две малки момчета няма как да разберат. Но по-страшното беше, че Бената имаше право. Мариане наистина не одобряваше. Тя не искаше хер Мюлер да прави подаръци за децата. Не искаше той да си проправя път към тяхното семейство. Бената много добре знаеше това и въпреки всичко им беше дала играчките. Не стига ли, че те се въртяха край Мюлер, докато работеше, че стояха часове наред с него в гората, гледаха го как цепи дърва и бог знае за какво си говореха? Та този мъж беше военнопленник, бивш нацист, а и тя изобщо не знаеше що за човек е. Не искаше той да играе ролята на родителя за тези деца без бащи. Сбърка, че изобщо прие помощта му.