Едва вечерта се сети, че котката я няма, и отново тръгна да я търси. Но както половината живи същества на континента, от нея нямаше и следа.
Още на следващия ден тя отиде при лейтенант Питърман. Застана пред отрупаното му с книжа бюро и заяви:
— Трябваше да поискам досието на Франц Мюлер, преди да приема помощта му.
Питърман явно намираше изказването ѝ за доста забавно.
— Досието му ли? Да не би да смятате, че сме така подредени и педантични като нацистите?
Мариане се намръщи.
— Е, предполага се, че е попълнил поне Фрагебоген, нали?
Питърман въздъхна и се обърна към претъпканата картотека зад гърба си. Отвори едно от чекмеджетата и заровичка из документите вътре.
Фрагебоген беше анкетата, която окупаторите от Съюзническите сили използваха при денацификацията22. Състоеше се от шест страници с всякакви въпроси: от невинни, изискващи данни за височината и теглото, до директни: дали анкетираният е бил член на Националсоциалистическата партия и дали е участвал в унищожението на имуществото на евреи. Никой нямаше особено високо мнение за тези анкети, включително и самите Съюзнически сили. Та какво можеше да накара анкетираните да не лъжат? Но не и Мариане; тя оценяваше достойнствата на анкетата; та нали повечето германци приемаха всичко твърде буквално, а и нямаха достатъчно въображение да лъжат. А и как иначе биха могли Съюзниците поне да започнат да разграничават изгнаниците, пътуващи из цялата страна — обикновените „Митлойфер“23 — от истинските нацистки военнопрестъпници. Но явно тя беше почти сама в тази своя наивна увереност. Дори Питърман гледаше с пренебрежение на формулярите, защото за американците обработката им беше по-скоро излишно затруднение.
— А! Същинско чудо! — възкликна той и издърпа тънък свитък прошнуровани листове. — Ето го! Неговият Фрагебоген. — Той подаде книжата на Мариане. — Макар че се съмнявам да ви свърши работа. Един господ знае какви неща съчиняват хората в такива анкети.
Мариане прегледа страниците. Адрес… Дата на раждане… Образование (беше приключил с ученето на четиринайсет), Членство в партията (записан през 1942 година), Зачислен към запаса. И ето! На третата страница: Служил в Орпо24 Кил, Мекленбург, Люблин.
Очите ѝ се спряха на думата Люблин — мястото, където беше ходил Фреди Ледерер.
— Нещо лошо ли…? — попита Питърман, като видя изражението на лицето ѝ. — Може ли да погледна? — Той пое документа от ръцете ѝ и го прегледа. — Дори не е членувал в партията до 42-ра, сигурно са го принудили при мобилизацията. — Питърман почукваше енергично с пръст по страницата. — Той е никой. Нямаше да ви пратя някой от наистина побърканите.
Мариане поклати глава. В ума ѝ отново изникна лицето на Фреди, този мил веселяк, преобразен от отчаянието си до неузнаваемост. „Еврейската акция“, за която беше разказал той, беше извършена от едно поделение точно от такива, „пазители на реда“. „Всички тези деца, отведени в гората, стиснали ръцете на майките си.“
Докато Питърман я наблюдаваше, по лицето му се изписа искрена загриженост.
— Да не би да ви е причинил нещо?
Мариане вдигна поглед.
— На нас не, но в Люблин е извършвал ужасяващи неща.
— Аха… — Питърман изглеждаше объркан. Отново наведе очи към страниците: надяваше се да намери нещо, което би разяснило отговора ѝ. Но не откри нищо и отново вдигна поглед към нея. — Е, какво искате да направя по въпроса?
Мариане се взря в очите му.
— Кажете му да нацепи дървата, които вече е повалил, и да не се връща повече.
Питърман въздъхна:
— Е, така или иначе ще го местят във Франция в края на месеца.
— Така му кажете — отвърна по-решително Мариане.
Американските и британските радиопрограми всеки ден излъчваха все нови и нови потресаващи разкази за нацистите и ужасите в освободените лагери. Но никой не слушаше. Жителите на Еренхайм си намираха извинения: нямали радиоапарати, нямали пари за вестници, много заети били с разчистването на отломките и осигуряването на храната, скърбели за своите мъртви. Или пък твърдяха, че това било пропаганда на Съюзническите сили. Аргументът им беше: „А американците как се отнасят с германските си военнопленници? Държат ги в клетки без покрив по бреговете на Рейн. Е, нима това е по-различно?“. Тази тяхна апатия вбесяваше Мариане. Как така не желаеха да знаят какво се е случвало в лагерите, в случай че, както твърдяха, не били осведомени. Така или иначе твърдението, че са чак толкова невежи, беше пълен абсурд. Та нали именно затова германските воини се бяха сражавали до така мъчителния край. А защо повечето жители на Еренхайм, ужасени от напредването на американците, се бяха изпокрили в замъка? Защото се страхуваха, че ще ги накажат за греховете на родината им. И Гьобелс, и Химлер, а и самият Хитлер го бяха казали съвсем ясно в абсурдните си словоизлияния през последната година и половина: борете се, докато дойде ужасният край, или платете цената. „За това, което направихме ние“ се подразбираше. Осведомени бяха, но не знаеха. Това обяснение беше по-правдоподобно. Да, това го разбираше.
22
Процес на разформироване на нацистките организации и отстраняването на бившите нацисти от държавни, политически и други влиятелни позиции, провеждан по инициатива на Съюзниците. — Б.пр.
23
На немски: Mitläufer — частни лица, за които се смята, че поддържат тайни връзки с — в случая — нацистки организации. — Б.пр.
24
На немски: Orpo, често използвано съкращение за Ordnungspolizei (буквално: „Полиция на реда“) — организация, съставена от униформени полицейски отряди, отговарящи за поддържане на обществения ред. Съществува от 1936 до 1945 г. Скоро след създаването си, при отнемането на юрисдикцията на местните власти над полицията, е приобщена към нацистките структури и започва да мобилизира цивилни за сформиране на отрядите. — Б.пр.