Във всеки случай тя и децата ѝ слушаха радио. Те трябваше да разберат срещу какво са се борили бащите им, за какво са дали живота си, особено Фриц, защото неговите представи за добро и зло бяха — и това е най-щадящото определение — нестабилни. Слушаха докладите за купчините разлагащи се трупове, за газовите камери и садистичните пазачи. Както и за арестите на нацистите от високите нива на йерархията, като Илзе Кох, съпругата на коменданта на Бухенвалд, за която се носеха слухове, че правела абажури от кожите на екзекутираните затворници евреи. В Люнебург бяха насрочили за септември процеса срещу Йозеф Крамер и още четирийсет и петима пазачи в лагера. По вестниците отпечатваха ужасяващи снимки на жертвите от лагерите редом до бляскави портрети на Ирма Грезе — садистката сред пазачите, за която се говореше, че била любовница на Крамер.
Дали може душата на човека да се види на лицето му? Мариане и Албрехт често спореха по този въпрос. „Да — твърдеше Мариане. — Нима ти самият не разбра, че Хитлер е лош човек, още в мига, когато видя снимката му?“ Но Албрехт не беше съвсем сигурен: „Ако беше толкова очевидно, как успя да подлъже всички останали в Германия?“.
„Някои хора просто разчитат по-добре знаците“, сви рамене тогава Мариане. Донякъде се шегуваше, но донякъде говореше сериозно. Тя си припомни този разговор, когато видя снимката на Ирма Грезе във вестника. На портрета на първата страница тази жена изглеждаше като актриса, дори звезда, с тази кокетна усмивка и стилната прическа. А арестантският кадър на вътрешната страница показваше противна насилничка, в очите на която се четеше глупашка твърдост: един и същи човек, видян по два различни начина. Но дори и на първата снимка, ако човек се вгледа добре, ще види жестокостта в ъгълчетата на устата и злобата в погледа ѝ. И точно този образ продаваше вестниците.
Веднъж американците прожектираха филм в града: кадри от освобождаването на Бухенвалд. Имаше изискване да присъстват всички, освен официално признатите за жертви. Но въпреки това Мариане отиде. Та нали това беше нейна отговорност, както и на всеки германец. Тя се нареди сред първите на опашката, гордо изправила рамене, за да демонстрира всеотдайност.
Тя, разбира се, вече знаеше. Но едно е просто да знаеш от документи и разкази, да, ужасяващи сами по себе си, а съвсем друго е да видиш. Когато започна филмът, Мариане трябваше да стиска юмруци до болка, за да се удържи да не повърне. На екрана пред нея имаше истински трупове, нахвърлени един връз друг като стари дрипи. Тук имаше бащи и майки, и деца, измършавели от глад, голи, натрупани на купчини. Тук имаше жертви, които се взираха в обектива, хора със своя собствена съдба, с всичката си лична мъка и безподобно отчаяние.
Въпреки многобройните доклади, които бяха изчели с Албрехт, въпреки изобилните разтърсващи думи като „изтребление“ и „елиминация“, нямаше начин да си представят и половината от това. А и как биха могли? Никога не бяха виждали нещо подобно. След време репортажите щяха да станат така познати, че никой вече нямаше да ги забелязва — щяха да са нещо като еталон за злото у човека. Но сега още първите черно-бели кадри с бодливата тел, мръсотията и голотата предупреждаваха зрителя: „Не гледай!“. Само че в този първи миг на разбулване истината изглеждаше така, както никой — нито тя, нито който и да било — не беше виждал до момента. И нямаше как да не гледат. Тя седеше и трепереше в стола.