Когато излизаше от салона, пред нея вървяха две момичета. Бяха по-скоро млади жени, вероятно на шестнайсет и на седемнайсет. Докато се бутаха да излязат през вратите насред посърналата тълпа, Мариане дочу, че си говорят за копринени чорапи: едната обясняваше как съсипала последния си чифт. Питаше се, нацупена, откъде сега щяла да си намери нови. „Е, със сигурност няма да е от евреите“, обади се другата и двете се разкикотиха.
— Как не ви е срам! — процеди през зъби Мариане. — Наистина ли сте се превърнали в такива чудовища, че се присмивате на това?
Момичетата я погледнаха втренчено, но не със срам или с яд, а със страх. Мариане усети, че останалите хора навсякъде край нея се притискат един към друг, пристягат шаловете и палтата и изправят рамене, като че издигат стена срещу нейните упреци.
В Еренхайм, а и на други места, беше плъзнал слух, че кадрите са пропаганда на Съюзниците и че репортажът всъщност показвал германски войници и сътрудници, убивани и умиращи от глад в съветските наказателни лагери. Такова беше обяснението на Хитлер за листовките със снимки на жертвите на концентрационните лагери, пускани навсякъде през последните години на войната от американските самолети. И каквито бяха овце, жителите на Еренхайм му повярваха. И сега отново се вкопчиха в тази идея, в тази тъничка преграда между сегашната им същност и предишната, тази на съучастници.
И Мариане направо позеленяваше от яд и срам заради това.
За разлика от нея, Бената не отиде да гледа филма. А и спря да слуша предаванията по радиото със семейство Фон Лингенфелс.
— Уф! — потръпна отвратена Бената на третата вечер, когато седна при тях край радиоапарата. Говореха за освобождаването на Маутхаузен, поредния концентрационен лагер. — Наистина ли смяташ, че децата трябва да слушат това?
Мариане се обърна към нея и я прикова с поглед.
— Трябва, разбира се. Те са германци.
Децата зашаваха неспокойни в столовете си. Дори и Елизабет съзнаваше, че е по-добре да не се обажда.
Подвила опашка, Бената се зае отново с кърпенето и изслуша емисията, без да каже и дума.
На следващата вечер се примоли да я извинят. Била ужасно уморена, нямало да може да изслуша предаването и предпочитала да си легне. Мариане прехапа език. Нима у Бената не беше останала и капка нравственост и отговорност? Нито състрадание? Тя сякаш изобщо не смяташе, че има някакви задължения към външния свят, нито дори чувство за принадлежност към него. С нищо не беше по-добра от жителите на Еренхайм. Гневът на Мариане се надигна ненадейно, като ято птици, подплашени от гръм. Кони е обичал Бената, повтаряше си Мариане. Тя е майката на сина на Кони. Другото няма значение.
Но толкова трудно беше да не съди! Някъде дълбоко в душата на Мариане беше поникнало семенце, което неумолимо си проправяше път към справедливостта и сляпо избутваше нюансите и усложненията, които се изпречваха на пътя му към простия и ясен отговор: правилно или грешно.
Когато беше малко момиче и обикаляха из курорта на Балтийското крайбрежие с Кони, Фреди и другите деца на пруската аристокрация, тя получи при кръщението си името „Съдницата“. Децата, макар и опиянени от анархичната атмосфера на летните ваканции, винаги се обръщаха към Мариане, за да разреши караниците им или да въздаде справедливост. Тя обожаваше тази си роля. Тя ѝ даваше усещането, че е нещо повече, че има влияние. И тъкмо благодарение на тази нейна власт се сближиха с Кони. И той беше главатар на групата: измисляше най-интересните игри и най-вълнуващите приключения, той беше „Чудният свирач“ за децата от гранд хотела и всички бяха пленени от чара му. В отсъствието на гледачките и гувернантките, инструктирани от по-висшите господари — родителите — да оставят децата на свобода сред природата поне през ваканцията, Кони и Мариане царуваха заедно: те бяха кралят и кралицата на малките диваци: Кони — повелителят на пакостите, а Мариане (на четиринайсет) — стожерът на мъдростта.
Но когато дойде онази възраст на ухажването, ролята на Съдницата се превърна в клетка, а Мариане — заложница, заключена вътре, далеч от фриволните закачки. Репутацията ѝ я принуждаваше да се съобразява. Та как може Съдницата да пърха с клепки и да се кикоти? Как би могла да се престори на достатъчно глуповата, за да играе тези игрички? А и външността ѝ не отговаряше на изискванията за тези първи невинни флиртове. Мариане беше висока, смугла, с необичайни пропорции: издължени и яки бедра, като на жребче, и плоска гръд, а лицето ѝ излъчваше особена тържественост.