Въпреки всичко това, Мариане си въобразяваше, че връзката ѝ с Кони непременно ще прерасне в нещо по-зряло, по-близко до отношенията между мъж и жена. По-романтично. Не се замисляше много-много какво точно означава това, но вярваше, че така е писано и това бе колкото объркващо, толкова и обещаващо.
И така, една вечер с малката им групичка отидоха да поплуват на лунна светлина. В хотела имаше бал и всички възрастни бяха погълнати от общото въодушевление. Беше гореща нощ и балната зала беше потънала в непоносима смрад на алкохол, парфюм, восъчен дъх от парниковите лилии и пот. Децата избягаха към плажа и още в движение събличаха дрехите си, замаяни от възбудата на прегрешението си. Пясъкът беше още топъл от слънцето, Балтийско море изглеждаше някак особено нежно в безветрената тъмна нощ, а вълните лекичко пляскаха по краката им. Един по един се хвърлиха във водата сред смях и крясъци.
За повечето от децата плуването приключи бързо. Въпреки че морето беше спокойно, тъмнината ги плашеше и те скоро забързаха обратно и хукнаха по пясъка към дюните, за да нахлузят роклите, ризите и панталоните си, като току приклякваха или писваха, ако имаше опасност някой да вижда голотата им. Но Мариане и Кони останаха във водата. Плуваха настървено, като че се състезаваха кой ще издържи по-дълго, преди да се обърне и да се насочи към брега. Най-сетне Мариане спря с разтуптяно сърце и изведнъж осъзна, че чувства голото си тяло, потопено във водата, опасно увиснало над тъмните дълбини. Кони забеляза и заплува обратно към нея, изплува наблизо и изтръска водата от косата си. Звездите над тях блещукаха сред фината нощна мъгла, а в далечината се мержелееше хотелът, осветен и празничен като пасажерски кораб. За един кратък миг силен страх скова Мариане. Страхуваше се, че са далеч от брега и морските дълбини под нея са пълни с неизвестности… но се страхуваше и от Кони, от собствената си голота, както и от убеждението, че тъкмо това е моментът, в който връзката им ще се преобрази. Цялото ѝ тяло тръпнеше в очакване.
Но веднага щом заплува към него, той се гмурна под водата.
— Спечелих! — извика той, щом се показа отново, доста далеч от нея, и се отправи вече с лениви махове към брега.
Един следобед Бената, Елизабет и Катарина се върнаха от града; смееха се, бузите им руменееха, а настроението им — леко и фриволно — много се различаваше от настроението, в което завариха Мариане.
— Имаш бележка от хер Питърман! — възкликна Елизабет. Протегна ръка и ѝ подаде тънък плик. — Сигурно те кани на техните танци!
Напоследък Елизабет беше обсебена от желанието да отиде на армейска танцова забава и да танцува с американски войник. Кой ѝ беше напълнил главата с такива глупости? Да не би Бената…? Или онези малки глупачки от Еренхайм, с които се беше запознала наскоро? Та тя беше едва на тринайсет…
Мариане пое плика и го разкъса.
Не беше покана, а нещо много по-важно.
Идентифицирахме съпругата на покойния Пьотр Грабарек, който фигурира във Вашия списък. Името ѝ е Аня Грабарек, с нея са и двамата ѝ сина. В момента се намира в бежанския лагер в Тьолинген.
Новината беше вълнуваща, но и объркваща. Грабарек беше полско име и Мариане не можа веднага да се сети за кого става въпрос. Но явно го беше включила в списъка, който предаде на Питърман. Беше преписала всички имена от дневника на Албрехт, но не всички негови съратници и познайници бяха и нейни приятели. Нещо я стегна в гърдите — леко разочарована беше, че не става въпрос за жена, която познава, Карлота Бидерман например — тя винаги ѝ е била симпатична, а напълно беше загубила връзка с нея. Но това беше проява на егоизъм. Списъкът, който предаде, нямаше за цел да ѝ осигури приятели, а да ѝ даде възможност да издири жените, на които се беше заклела да помогне.
Прочете бележката на глас.
— Уф — измърмори недоволна Елизабет. — Мислех, че е покана.
Децата не разбираха издирването, в което майка им така ревностно се беше впуснала. Напротив, доста ги разстройваше. Отново бяха тръгнали на училище — ако изобщо можеше да се нарече така, защото им преподаваха орда жалки, застарели прислужници и полуграмотни идиоти (предишните учители бяха с отнети права, тъй като до един са били ревностни нацисти, съвсем естествено за град като Еренхайм) — и сега бяха заобиколени от хора, които оплакваха Хитлер и смятаха Албрехт за предател. Децата всъщност изгаряха от желание да се дистанцират от лошата слава на баща си.
— Коя е Аня Грабарек? — попита учтиво Катарина.