— Не зная — призна Мариане. — Ти помниш ли този човек, Бената? Някой си Пьотр Грабарек?
Бената безразлично поклати глава. Ама разбира се, как ще помни! Това момиче изобщо не се интересуваше от политика.
— Съпругата на Пьотр Грабарек… — чудеше се на глас Мариане.
Изведнъж в паметта ѝ изплува смътен образ: нисък мъж, тъмнокос; беше дошъл да съобщи нещо неотложно. Носеше вести за „Кристалната нощ“ — погромът, който се беше разразил из цяла Германия. Беше полски емисар или нещо като дипломат, съратник по-скоро на Кони, отколкото на Албрехт.
— Мисля, че май си спомням — каза Мариане. — Дойде късно вечерта, направо от Мюнхен.
Бената сви рамене и без да отделя поглед от копчетата си, които усърдно броеше, каза само:
— Може.
— Но той беше от близкия кръг на Кони — настояваше Мариане.
— Това не означава непременно, че съм го познавала.
— Така е. — Мариане сведе поглед. — Е, както и да е. Скоро ще разберем коя е.
Осма глава
Замъкът Лингенфелс, август 1945 г.
За Аня Грабарек веднага стана ясно, че жената, която ги отвеждаше от лагера за бежанци в Тьолинген, беше свикнала да дава нареждания. Походката ѝ беше уверена, правеше големи крачки, а и тонът ѝ беше такъв един, заповеднически. Аня не беше свикнала да чува представителки на нейния пол да говорят така. Дори и името ѝ внушаваше твърдост и власт: Мариане Фалкенберг фон Лингенфелс.
— Баща ви беше смел човек — каза през рамо жената на синовете на Аня. — За мен е чест да поканя семейството му в дома си.
Аня се вгледа в бледите, изпити лица на синовете си. И двамата изглеждаха шокирани. Бяха онемели от страх и объркване. Горкичкият Анселм не беше гъкнал, откакто напуснаха Дрезден, а Волфганг — малкото ѝ момче, малкото ѝ диваче — се беше начумерил и гледаше втренчено и сърдито, като зверче в клетка.
Фрау Фон Лингенфелс смени темата. После внезапно се закова на място.
— Какво е това?
Минаваха покрай ниска постройка, от която хората излизаха като призраци, посипани със сивкав прах със задушлива миризма: там ги пръскаха против паразити.
— Помещението за депаразитация — отвърна Аня.
— Ужас! — възкликна фрау Фон Лингенфелс. — Не може да няма по-човечен начин! — Явно беше от добродетелните, филантроп. Аня трябваше да внимава.
При портата млад мъж със значка на СПВОН им махна да минават. Службата за помощ и възстановяване към Обединените нации отговаряше за бежанските лагери в Европа, а за Аня беше цяло чудо, че изобщо съществува такава организация. Дълга опашка от новопристигнали се точеше по пътя. Всеки ден от изток прииждаха нови и нови хора: етнически германци, прогонени от анексираните от Русия и Полша територии — някои се бяха заселили там по настояване на Хитлер, но имаше и такива, чиито семейства от векове бяха живели там; имаше и руски казаци, които се бяха били рамо до рамо с нацистите, и украински националисти, воювали срещу руснаците… и изобщо всеки, който имаше причини да се страхува от гнева на Сталин. Още миналия месец в лагера вече не достигаха легла и новопристигналите все чакаха да им назначат „домакини“, които да им осигурят място за нощувка под собствения си покрив. Повечето от тези „домакини“ — в най-добрия случай — не бяха особено гостоприемни. Но Мариане фон Лингенфелс не беше от тях. Тя сама беше пожелала да приюти семейство Грабарек. Дори ги беше издирила. И се предполагаше, че трябва да ѝ бъдат благодарни и Аня много добре го разбираше. Но тя не беше благодарна. Предпочиташе анонимността на лагера.
— Говорите без акцент — отбеляза фрау Фон Лингенфелс, когато тръгнаха по пътя, натам, откъдето прииждаха хората. — Германка ли сте по произход?
Аня кимна.
— А? Но съпругът ви беше поляк.
Аня отново кимна.
— И вие двамата говорите немски, нали? — продължи да разпитва фрау Фон Лингенфелс. — Как се казвате?
Момчетата мълчаха. Анселм погледна към майка си, а Волфганг заби очи в земята.
— Това е Анселм, а това е Волфганг.
Жената обаче все още оставаше в неведение.
— Е, няма значение, в нашия замък ще се запознаете с други двама млади господа, горе-долу на вашата възраст: моето момче, Фриц, той е на осем, и приятелят му, Мартин, на шест, и той е дете на един от мъжете в съпротивителното движение. Сигурна съм, че ще станете първи приятели. Но Лингенфелс не е точно замък, какъвто вероятно си представяте — продължаваше тя жизнерадостно. — Не е чак огромен, със сигурност. А ние всъщност живеем в кухнята, защото останалите помещения са празни и влажни. А и вече ги няма хубавите мебели — там никой от години не е живял. Но си има и предимства. Например покрив над главата е, нали! — Тя се разсмя. — А има и огромна камина, която можем да палим, когато е студено. Плюс това някога там са живели малки принцове и принцеси. Учили са се да се бият с копия и са се хранили в златни чинии и какво ли не още. Или поне на моите деца им харесва да си мислят така…