Стаята зажужа от приглушено мърморене и енергична размяна на кимвания.
— Принципно съм съгласен. — Албрехт говореше бавно сред надигащата се вълна от одобрение. — Но тайна завера срещу нашето правителство… срещу това правителство, е опасно начинание. А всички ние имаме съпруги и семейства, за които да се грижим. Не намеквам, че не трябва да действаме, само казвам, че сме длъжни да обмислим внимателно…
— Съпругите и семействата ще ви подкрепят — обади се Мариане и изненада сама себе си, както и всички останали в стаята. Думите ѝ прозвучаха като упрек. Албрехт беше винаги толкова премерен, толкова бавен, толкова задълбочен. Както Кони можеше да се оприличи на скоклив елен, така Албрехт беше като тътрещата се костенурка в краката му.
— Нима? Всички? — процеди през крива усмивка Фон Щрален.
— Всички — повтори Мариане. Фон Щрален беше шовинист. Нищо не казваше на глуповатата си съпруга Миси, никъде не я водеше. Горката Миси, така се отнасяше с нея, все едно беше тъпа тлъста крава.
— И ще поемат риска…? — нежно попита Албрехт.
— И ще поемат риска — като ехо повтори Мариане.
— Добре тогава — намеси се Кони, извърна глава към нея и я прикова с напрегнатия си поглед. — В такъв случай ти ще отговаряш за тяхната безопасност. Назначена си за командир на жените и децата.
Мариане също впери поглед право в очите му. „Командир на жените и децата.“ Да, тя знаеше, че не я подценява, и все пак това звание пареше като шамар. Съвещанието — ако можеше да се нарече така — приключи и Мариане, обзета от усещането, че всичко край нея е нереално, се отправи към балната зала, за да поеме отново ролята си на домакиня. Тонът на разговорите ту се усилваше, ту замираше, джаз триото продължаваше да свири и на стълбищната площадка някой рецитираше Цицерон на латински.
А навън, отвъд стените на замъка, се случваха ужасни неща. Мариане си представяше как улиците гъмжат от насилниците на Хитлер, как наперено крачат те в кафявите си униформи, как крещят, обзети от необуздаема жестокост. Вече бе видяла как маршируват на парада в Мюнхен през лятото. Тогава двама от мъжете се измъкнаха от строя, минаха през тротоара, запътени право към нея. За миг тя се вцепени и остана неподвижна, уплаши се, че ще я нападнат… но за какво? А те се нахвърлиха върху студента до нея, повалиха го на земята и ритаха ли, ритаха; момчето се беше превило о две, а лъщящите им ботуши се забиваха в гърба му. Случи се толкова бързо, че Мариане просто не успя да помръдне. „Но защо? Какво беше направил?“, попита тя мъжа до нея, когато войниците от СА се оттеглиха. „Не беше вдигнал правилно ръка за поздрав“, прошепна мъжът, докато двамата се навеждаха да изправят на крака момчето.
След този инцидент тя дни наред не можа да прогони от съзнанието си лицата на онези военни, които се бяха втурнали към нея: обикновени лица на мъже на средна възраст, но оглупели и обезобразени от свирепа омраза.
— Какво има? Изглеждаш така, сякаш си видяла призрак — каза Мими Армахер и я изтръгна от спомена. Мими беше мила жена, далечна братовчедка на Албрехт, която Мариане много харесваше, още откакто се запознаха.
— Току-що чух… — Гласът на Мариане изведнъж секна. Как да нарече това? Та то бе от друга ера, нецивилизована ера, а в речника ѝ нямаше думи за такива неща. — Получиха се новини от Мюнхен, има бунтове… Онези от СА, те… бият хората, разбиват магазините на евреите…
— Новини… — повтори Мими, като че не беше способна да проумее чутото.
— От един приятел на Кони, който току-що пристигна — обясни Мариане.
— О, колко ужасно — промълви Мими и изведнъж лицето ѝ помръкна. — Във всички градове ли?
Другите се събраха край тях. Мариане забеляза в периферията на групичката Берна и Готлиб Брюкнер, както и Алфред Клауснер — евреи, техни семейни приятели, чието положение тук, в Германия, ставаше все по-трудно. След толкова поколения на асимилация сега тях сякаш нищо не ги отличаваше от евреите емигранти от Изток, които Хитлер така вманиачено депортираше. Никой не беше в безопасност.
Мариане изведнъж усети непреодолима умора.
— Това успях да разбера.
— Значи, разбиват магазини… Както им падне ли? — попита някой.
— Не, само на евреите — натърти Мими, гласът ѝ прокънтя със смразяваща яснота. — Само еврейски магазини. — Тя се обърна към Мариане. — Нали така каза?
Мариане се взря в нея.
— Не зная. — А после се окопити. — Има ли значение? Правителството ни пуска групи главорези да вилнеят по улиците.