— Това е началото на края — обяви драматично Графинята, когато чу за опустошенията, които по-късно щяха да останат в историята като „Кристалната нощ“. — Този австриец ще съсипе страната. — И с тези думи тя се оттегли да се приготви за сън.
Мариане завиждаше на Графинята за свободата ѝ. Тя обаче трябваше да доведе това празненство до горчивия му край.
Щом новината се разпространи, гостите, които бяха на служба към правителството, и тези, които имаха по-големи имоти в близките градове, започнаха да си тръгват и подкараха колите си надолу по хълма с пиянско криволичене, като току надуваха клаксоните и присвяткваха с фаровете. След тях, в малко по-трезво състояние, си тръгнаха и гостите евреи. Имаше и няколко идиоти с воайорски наклонности, които поеха към градовете край Еренхайм, за да видят докъде са се разпрострели погромите.
Край масата с шампанското Герхарт Фридландер спореше с Щолмайерови — двама пияни, червендалести близнаци, убедени нацисти. Другите гости, отстъпили няколко крачки назад, ги бяха обградили в кръг, наелектризиран от напрежение.
— Световната еврейска конспирация няма да спре с убийството на Фон Рат — занарежда единият Щолмайер. — Трябва да вземем мерки срещу тях…
— Не ставай глупак — просъска презрително Герхарт. — Фон Рат е бил убит от някакво полудяло седемнайсетгодишно момче. Това не е никаква конспирация.
— Полудяло седемнайсетгодишно момче…! Да, евреин и болшевик, искал е да унищожи гордостта и единството на германския народ…
Мариане не можеше да слуша. Тези абсурдни нацистки брътвежи се чуваха навсякъде, така натрапчиви, че всички тези простовати душици като Щолмайерови с готовност ги приемаха за свои мисли. Тези двамата как изобщо са попаднали в списъка на гостите? Добре че Герхарт беше там, та да ги постави на мястото им.
А в голямата зала музикантите от джаз триото бяха изчезнали (Да не би да са се върнали в Берлин? Дали са получили хонорара си?), а някакъв глупак се опитваше да пусне на „Виктролата“ плоча с нацистки маршове, но успя само да изсипе върху грамофона пълна чиния с фрикадели, току-що донесена от готвача. Двамата зяпачи, които по-рано бяха тръгнали към Еренхайм, се върнаха и заразказваха, че нямало никакво движение, та бяха леко разочаровани. Ами какво бяха очаквали? Всички в града, без изключение, бяха фанатизирани баварски католици. Там евреи не живееха, не държаха и магазини.
Готвачът явно не се беше притеснил от новините, нито от това, че гостите започнаха да се разотиват, защото продължаваше да зарежда деликатеси: свинско контрафиле, ябълков пай, франкфуртски венец… А барманът все наливаше ли, наливаше питиета.
На Мариане ѝ се прииска вече да си тръгнат и последните останали гости. Всички до един, тези… леконравни егоцентрици. Но празненството продължаваше, макар и вече по-тромаво, докато накрая не започна да замира от само себе си.
Към полунощ Мариане си позволи да се усамоти за момент в празната трофейна зала, украсена с доказателствата за ловните подвизи на Фон Лингенфелс от далечни времена. Стените ѝ бяха претрупани с бледи, крехки черепи на елени и залиняващи с времето препарирани глави: на глиган, на мечка, дори и една на вълк. Зловеща стая, но ѝ стигаше. Искаше просто да си почине за пет минути. Ако се застоеше и секунда повече, изобщо нямаше да се върне. Както си седеше, от лицето ѝ сякаш се източиха всички настроения и изражения и на тяхно място се настани пълна апатия, от която се почувства остаряла: майка на малки деца в една страна, която внезапно беше подивяла.
— Аха! — долетя глас зад гърба ѝ и още преди да успее да се обърне, някой сложи ръце на раменете ѝ: Кони. Мислеше, че отдавна си е тръгнал, че или е заминал за Берлин да поправя щетите, или се е оттеглил в постелята с годеницата си — нали сега беше друг човек, със съвсем нови навици. Но ето че беше тук. Кони си беше Кони и това ѝ вдъхна сили. — Спипах те!
— О, Кони… дали да не ги отпратя? Толкова е странно да празнуваме тук, докато навън… Един господ знае…
— О, остави ги, нека беснеят. — Кони потъна в другото кресло срещу камината. — И без това са твърде пияни и не могат да тръгнат.
— Да, и на мен така ми се струва. Какво се случва там?
Кони се облегна назад.
— Ами… Грета фон Фирсдал имитира вилнееща гъска на дансинга, дъртият хер Фрикл си е намерил нова фльорца, която да седи в скута му, а някой, когото не познавам, повръща в рова.
— О, господи! — усмихна се Мариане.
На колко празненства бяха присъствали заедно? Едва ли могат да се изброят: от деца бяха почти неразделни. А коментарите на Кони за случващото се бяха особено интригуващи; да, той беше много запален изследовател на това животно — човека. Винаги преценяваше ситуацията безпогрешно, а Мариане особено много ценеше мнението му, тъй като тя не беше надарена с чак такава прозорливост и тъкмо това беше скрепило тяхното приятелство.