— А Бената? — не можа да се сдържи да не попита Мариане. — Спи ли?
— Тя е добро момиче — отвърна Кони и изпъна крака, а огънят в камината издължи сенките на обувките му до комични размери. Красивото му лице изглеждаше уморено. Под очите му имаше тъмни кръгове.
— От това тя по-лесно ли заспива, или по-трудно?
Кони сви рамене.
— Изтощена беше.
Мариане се поизправи в стола си и загледа приятеля си с поглед, пълен с въпроси.
— Какво мисли тя? За метежите и побоите, изобщо за това, което се случва?
Кони изви назад глава, за да улови погледа ѝ. Макар белязано от изтощение, лицето му беше изумително красиво: фините отчетливи черти, които го правеха истински красавец като момче, с годините не загрубяха, нито повехнаха. Напротив, бяха се изострили и изпънали и все още я поразяваха с безупречната си симетрия.
— Не одобряваш Бената, нали? Така и предполагах.
— Това не е честно, Кони… Защо реши, че…
— Познавам те и зная.
— Какво знаеш? Че не съм разкрепостен и толерантен човек, който ще се зарадва на новата любов на приятел?
Кони присви очи.
— Разкрепостен — да, но толерантен, не. По-скоро взискателен.
Мариане се намръщи.
— Добре де, млада е, доста млада. — Кони се разсмя. — А тя ще те подкрепя ли? Във всичко, което правиш?
За миг Кони се изопна в креслото и Мариане се притесни, че е прекрачила границата. Но той не избухна. Извъртя стола си, за да може да я гледа право в очите, приведе се напред и опря лакти на коленете си.
— Ако имаш предвид както вас с Албрехт — не. Но има и други видове съюзници. А и аз я обичам.
Това пламенно и сериозно заявление изненада Мариане. Нима в категоричността на това негово твърдение се криеше някакъв упрек към брака ѝ?
— Трябва да ми обещаеш нещо.
— Какво? — Мариане се намръщи.
Той се пресегна, хвана ръката ѝ и цялото ѝ тяло потръпна от допира.
— Ако нещата се объркат, а това никак не е изключено, трябва да ѝ помогнеш. Тя е съвсем обикновено момиче и не заслужава бедите, в които мога да я въвлека. — На лицето му изплува ново изражение, непривично срамежливо и момчешко. — И трябва да ѝ помогнеш да отгледа детето ми.
— Кое…? Нима тя е…? — изумено заразпитва Мариане.
Кони кимна.
— Обещаваш ли ми?
— О, Кони, разбира се, знаеш, че ще го направя, но…
— Имам ли думата ти?
Мариане заразглежда лицето му: сериозен беше, по-сериозен от всякога; побиха я студените тръпки на лошо предчувствие.
— Да, имаш думата ми — отвърна нежно тя и усети как сериозността на обещанието ѝ ги залива като надигнала се приливна вълна.
И тогава, в един миг… който Мариане щеше да съживява безброй пъти в паметта си, не само през тази нощ, но и в годините, които предстояха, много след като Кони отдавна беше мъртъв, Албрехт беше мъртъв, самата Германия беше мъртва, а и половината от гостите на тържеството бяха или избити, или съсипани от срама, или нещо средно… той се наведе към нея и — със същата напрегната сериозност, с която изтръгна от нея обещанието — я целуна. Но тази целувка беше освободена от всички окови на романтиката и флирта и с ловък отскок се беше измъкнала (и в това се спотайваше един въпрос, който завинаги щеше да остане в съзнанието ѝ и да го дразни, да го разяжда, да го провокира без повод) може би дори и над бента на желанието, за да се гмурне направо в дълбоките води на съзнателната, просветена любов. Тези двамата наистина се разбираха. Бяха се слели в нещо по-висше от самите тях.
Кой се беше отдръпнал първи? Независимо колко пъти преповтаряше тази сцена във въображението си, така и не можа да намери отговор. А и колко беше продължил този миг? Няколко минути ли? Или няколко секунди? Беше колкото кристално ясен, толкова и преизпълнен с объркване. Дни наред след това тя усещаше на бузата си онази точица, която Кони беше докоснал неволно, когато отмяташе кичур коса от лицето ѝ. И мястото тръпнеше от спомена — и палещо, и леденостудено.
— Кони — промълви тя, когато отново се бяха отделили един от друг. Той се наведе напред и поднесе ръката ѝ към устните си. Но преди Мариане да успее да измисли какво да каже, какво да попита, той се изправи и си отиде.
Първа част
Първа глава