Ако жената е генитална на равнището на либидото си, отношението й към децата, майчинската й любов към тях е нарцистична по ексцентриран начин, насочена е навън, към свидетелството, каквото са децата за личността на бащата през цялото време на възпитанието им, без значение дали тя самата остава свързана полово с него. Тя не се опитва да получи предимство пред бащата в сърцето на децата, нито да даде предимство на втори или трети спътник в сексуалния си живот. Изпитва майчинска любов към всяко от децата, които растат около нея, към оригиналната им и уважавана заради оригиналността си личност. Подтиква ги към свойственото за тях, а не копирано от нея изразяване на чувствата, към ценното за тях социално изразяване на свободния им, вътрешно присъщ креативен избор, радва се на щастието им, дори ако то ги отдалечава от нея. Щастлива е и ако техните естетически или етически предпочитания са различни от нейните. Когато децата им си избират приятели за забавление или сексуални приятели, този вид жени не започват да пророкуват най-лошото и не се стремят да ги възпрат, като ги накарат да се чувстват виновни към тях. И всичко това не е поради великодушие, а просто защото либидото им е достигнало равнището на истинските генитални нагони и защото онези от архаичните им и генитални нагони, които не са задоволени от телесния контакт, успяват да се сублимират в дейности, носещи им удоволствие и в същото време полезни за обществото. Когато станат баби, те са щастливи от потомството си и са способни да оказват помощ на децата и внуците си, която да не им изглежда като саможертва, като заедно с това не се стремят да заемат в сърцето на внуците си мястото на майка им или на другата им баба. Накратко, във всичко и без усилия, защото това съответства на сексуалния дух на гениталната жена, според възможностите си, ден след ден, те са в услуга на живота и преди всичко на живота на другите хора, в неговата ежедневна действителност и в символичния му аспект.
За разлика от мъжа, който често бива полигамен (в предишната глава проучих причините, които ми се струват разумно възможни за организацията на неговото либидо), гениталната жена не изпитва потребност от чести и зрелищни полови актове, за да бъде нарцисизирана. Когато отмине мигът на интимност, в който тялото й и тялото на партньора й са се слели и от който желанието и любовта й черпят сили, жената се чувства обедняла, ако сърцето й не е влюбено в мъжа, когото желае. Половият акт сам по себе си не й е достатъчен.
Това, което желае, е недостижимо като мястото на собственото й удоволствие, чиито отвор и дълбини никога не могат, дори в максимално отдаване, да означат огромната сила, която я преобразява — в буквалния смисъл — в любовта, защото я дереализира сладостно. Мисълта за обичания човек винаги я връща към изпитанието на безпомощната й любов, защото й се струва, че все още не е съумяла да му даде нищо друго, освен силите си и децата си в замяна на възнаграждението да има истински мъж (а не блян, който безшумно да обича, може би без самата да знае), да бъде напълно осмислена от него — щастие, което й дава сили да живее и да бъде плодовита във всеки миг от живота си, в най-незначителните си занимания, от грижите за своето тяло до грижите за децата, като се мине през грижите за дома, които биха станали безплодно натрапливи, ако този, когото обича, не им придава смисъл отвъд сетивното.
Ето защо в много цивилизации девствениците и вдовиците пренасят любовта си без никакво изтласкване върху символичната личност на някакъв Бог. Може би той е частично въображаем? Полагайки в негово име грижи за дело, чието създаване и законно опазване им принадлежи, те се чувстват възнаградени и не изпитват чувство на фрустрация, каквото виждаме у толкова вдовици, недостигнали гениталното равнище, и у толкова иначе сексуално задоволени от партньорите си жени.