Единствената нагласа на жена, която вижда около себе си своите близки, децата, жадни за вниманието й, съпруга, на когото е необходима, е всекидневно подновяваното приемане на първичния, кастрационен страх, нарцистично пробуден в нея и удесеторен от страданието й на майка, оплакваща смъртта на реалното си дете. В моментите на уталожване на отчаянието си тя възприема смъртта като събитие, засягащо въображаемо притежание, което илюзорно е мислила за реално; не означава ли това събитие, че всъщност не е дала истински на личността на детето си свободата да разполага със съдбата си и че това важи за всичко, което мисли, че дава? Последната мисъл й помага най-добре да понася изпитанието, осакатяването, и да върне на тези, които я заобикалят, малко от правото на смях, удоволствие и радост, а на съпруга си — думите, които ще му покажат, че е с него и след трагедията. Никакво нарцистично възнаграждение не произтича от тази извършваща се в нея работа. Такъв траур е изпитание, немислимо като смъртта за този, който не го е познал и преодолял. И наистина, някаква част от нея е умряла с детето, което е незаменимо като всеки човек, но което в спомените й е свързано с толкова радости от младостта и семейството й, че тя си дава сметка, че не го е оставила да отнесе всичко и че е дошъл моментът, когато страданието й поутихне, да му върне задържаното.
Тогава тя може да даде на детето си правото на собствена смърт, което най-сетне я освобождава, без обаче някога да заличи трагичния миг на това върховно осакатяване на зрялата й гениталност. Подобно на земя, над която е преминал циклон, с месеците и годините приветливият пейзаж се възстановява и при майката, която е изгубила детето си и е превъзмогнала изпитанието. Съпругът й отново я вижда радостна и готова да му се отдава. Децата й могат да говорят за починалия, без лицето й веднага да помръква. Тя също обича да си припомня моменти от съвместния живот и приятелите й преоткриват ведрата и непринудена жена, която са познавали, която е избрала да живее, без да се взира в своето нещастие. Когато казвах, че е заплашена от инстинкта към смъртта, не говорех за това, което обикновено се нарича меланхолна депресия, това съвсем не е същото. Не ставаше дума за изкушение да се самоубие, нито за чувство, че е недостойна да живее. Въпреки, че у една още не генитална жена би могло да се появи изкушението за самоунищожение. Не, най-често тази повторна кастрация, която съдбата й е наложила, предизвиква в нея еволюция на либидото към генитално развитие в действителността и в сублимации, които иначе не би познала. Може би тя ще бъде измежду малцината, които ще могат при подобно нещастие, сполетяло други хора, да им дадат без сладникавост, без патогенно съжаление, без идентифициране, възможността да бъдат по-малко самотни в изпитание като нейното.
Означимо ли е желанието на жената за самата нея?
Като полово същество, жената е немислимо явление за човешкия вид. Жената е и човешко същество, казва Фройд. Тя преценява собствената си сексуалност на човешко същество с понакуцващата хомосексуална логика, която е запазила от предгениталното си детство. Следователно именно благодарение на своята бисексуалност тя може да опита да се разглежда в гениталната ей роля. Каквото е за мъжките представители на вида, това е и за себе си: същество, което в телесно отношение е символ на недосегаемост, колкото и да се отдава, символ на безразсъдство, колкото и да говори; символ на неетичност, колкото и да е морална. Жената може само да формулира това съждение и същевременно може само да се чувства възнаградена, че е за мъжа, когото обича и когото желае, необходимият за неговото желание абсурд, активната съучастница на въплъщаването на Аза в среща, отговорността за която е неспособна да поеме с ясно съзнание.