Мускулното развитие на детето през този период и здравината на гръбначния му стълб му позволяват да заема седящо положение, усещано като фалическо и автономно по отношение на областта на таза, който е по-пасивен от торса и главата. Диалектиката на фализацията на телесния образ на субекта продължава, като видимо води, в момента на реализацията си, до експанзивен емоционалнен възторг, синоним на валоризиращо отъждествяване. По-късно успешното изправяне окончателно ще отбележи преодоляването на пасивността в отношенията с другия — майката или пода (земята), пасивност, на която детето е било обречено, когато не са го носили на ръце.
Така както всяко перисталтично движение на хранопровода му пренася от оралния до аналния полюс хранителното съдържание, детето, опитващо се да ходи, може да го направи само ако носи материален предмет, превърнал се в символ на могъществото му. Така то донася или отнася, във всеки случай „премества“ неща, на които придава либидна стойност, точно както самото то е било пренасяно от възрастния, и открива смисъла на движенията и преместванията си според реакциите или липсата на реакции на обкръжението му.
Послушното дете се идентифицира с поведението, очаквано от възрастния, който чрез говора си е негов господар, както и господар на цялата му среда. Преместването на тялото му, немотивирано от съгласие със самото него, няма за детето очовечаващ смисъл. Едновременно с придобиването на свобода на движенията си по отношение на майката, детето възстановява ролята си в пропуканата и непрекъснато меняща се диада, като се свързва с какъв да е предмет, необходим му за да усеща, че съществува. Така то открива за себе си възможността да се премества в равното пространство и в денивелираното пространство (качване, слизане). Овладявайки тази възможност, то достига и до ендогенната способност да владее сфинктерите си, както и до придобиването и употребата на език-посредник; последният отначало изглежда магически, защото някои групи от звуци се свързват с появата на предметите или с подчинението им, когато става дума за животни и хора.
За да бъде действието извършено наистина в пълно съгласие със самото него, то трябва да не е получило съгласието на майката. Казвайки „не“ на своето Аз, контаминирано от Аза на майката, детето си създава свое „да“. Когато знае, че може да откаже да се подчини като напълно зависимо, като пасивен обект на активен обект, то се чувства по-свободно, докато подчинява и съгласува движенията си с тези на майка си и по-късно с движенията на някой друг. Този начин на подчинение съответства на една прагматична диалектика. Именно чрез несполуките, с които се сблъсква, когато се държи както е видяло да се държат големите, но без още да е усвоило умението за прагматично приспособяване, детето достига до поведение на идентифициране с възрастния.
Всичко, което е опитало успешно, го кара да се равнява по възрастния и да определя собственото си място спрямо него. А онова, което свързва със спомен за болезнен неуспех, го поставя в положение на подчинена зависимост от възрастния: поданик, какъвто е крепостният селянин на господаря си, парченце, притежавано или отхвърлено от средата-царица, парченце, свързвано с пасивното орално или с пасивното анално. Средата на детето е за него атрибут на родителското могъщество, затова всяко изпитание, дошло от контакта му със света, е изживявано като желано от майка му и отделящо го от нея кастрационно, анално. Нуждата, която има от майка си, за да не се чувства обект на фекална елиминация, е толкова голяма в случай на телесна болка, че отсъствието й, съвпадащо с чувството му, че е отхвърлено, го кара да се надява на завръщането на оралната майка, която отново да го инвестира с устата и ласките си, за да му възвърне обновяващото усещане, че орално е „добро за нея“. По този начин то отново ще се почувства като участник във функционалната й мощ, владееща стихиите — майката е последователно вещица, фея и царица.
Целият език на човешката нежност и омраза е съставен от този вид отношения, родени в периода от прохождането до възприемането на сексуалното различие.