Какво чудно тогава, че в социалния контекст, в който се извършват психоаналитичните наблюдения, женската сексуалност е обявена за инфантилна и клиторна, а бракът, за който повечето от жените нямат никаква подготовка (те дори не биват осведомявани за менструацията и я изживяват като срамно бедствие), само преподписва отричането на пола им, онемял благодарение на съгласуваните усилия на баща и майка, действащи така по морални съображения и за по-удобно.
Някои жени впрочем, по различни причини, между които обучението, дадено им от съпруга или любовника, чудесно „проговарят“ в генитално отношение, но точно те не са изучавани от психоаналитиците. А и те бързо „влизат на хората в устата“, когато сексуалността им засияе в обществото, лъчиста и привлекателна. Достатъчно е да цитираме мотивите за присъдата в неморалност, издадена над Флобер за романа му „Мадам Бовари“. Така че ако една жена е щастлива в любовта, тя трябва да демонстрира студенина, за да изглежда „порядъчна“. Ако полът й говори красноречиво, тя трябва да мълчи за онова, което изпитва във връзка с него.
Ето кои са според мен биологическите и социологически причини, които са усложнили изучаването на женското сексуално поведение.
След двете последни войни обществото се промени и навсякъде в Европа жените получиха равни граждански права с мъжете; децата от заможните и средните класи са хранени естествено или изкуствено от собствените си майки и са отглеждани от собствените си родители; литературните и научни познания са достъпни за момичетата, както и за момчетата; въпреки това трудностите в изучаването остават.
Фройдисткото понятие либидо означава „количествено променливата сила, позволяваща да се измерят процесите и промените в областта на сексуалната възбуда“. Да не забравяме тази дефиниция. Но въпросната сила, опосредствана от нагони (а знаем, че на органично равнище нагоните съвпадат с някои химически явления), може да бъде изучавана само в обективизацията й, т.е. в начините, по които се изразява от субекта на желанието спрямо обекта на нагона. Психоанализата се занимава с клинично наблюдаемото либидо, наблюдаемо ако не пряко, то чрез изучаването на несъзнаваните му динамики.
Но говорим ли за изучаване, говорим за наблюдаващ и наблюдаван. От друга страна, за да се извърши, изучаването трябва да се опосредства чрез определен език — държане, мимики, думи — идващ от наблюдавания; език, който, за да бъде чут, приет и разбран, следва да срещне — прекалено добре знаем това — наблюдаващ, несъзнателно въвлечен и съзнателно приел да бъде въвлечен в онова, което възприема. Ние, психоаналитиците, прекрасно знаем как затруднява свидетелството ни това условие, колко грешки, дължащи се на собствените ни структури, проекции, съпротиви, вредят на работата ни. Така например може да се теоретизира след, но никога по време на наблюдението и съпротивата спрямо този принцип е една от най-трудните за преодоляване, тъй като теорията предпазва от рисковете на вживяването.
Друг препъни-камък: за психоаналитика наблюдаваният може да бъде обект в либидния смисъл на думата, т.е. той може да търси в него някогашна своя допълваща представа или да разпознае настоящия си нарцисизъм.
Когато изучаваният обект — пациентка, по време на психоанализа или жена в живота — е наблюдаван от жена, пък била тя и психоаналитичка, ще рече запозната с изброените трудности, последните изглежда са още по-големи, отколкото за психоаналитика. Главно заради майчинските й черти, които могат по екзогенен път да доведат до междупреносна регресия, спъваща ендогенната работа.
Обстоятелството, че психоаналитичната терапевтика отдавна и резултатно се практикува от жени, с нищо не променя горното, тъй като ако е надарена с женски телесни характеристики, личността на психоаналитика позволява на пациентите и от двата пола да приложат стил на пренос на регресивните позиции на либидото, улеснен от пасивното и майчинско значение на психо-аналитика. С други думи фактът, че психоанализата се практикува с успех от жени се дължи на по-малката съпротива, оказвана от пациентите при свободното асоцииране. На нас ни плащат, за да знаем, че при психоанализата субектът се лекува сам и че ние сме там — в качеството си на обществена личност, методично ангажирана в този междучовешки контакт — само като присъствие: образна подкрепа, нарцистичен или обектов компаньон, жива и договорена измама в часовете, предназначени за сеансите на междучовещки контакт, в които само времето може да се заплати и се заплаща. Присъствието на внимателно пасивния — и понякога словесно активен — психоаналитик осигурява на анализирания посредничеството, позволяващо му да изясни нагоните си и единствено тях, а не да осъществи органично-психична връзка между себе си и психоаналитика.